Едгар Уолъс - Убийството с нарцисите

— Милбърг! — възкликна Тарлинг.

— Така му викаха — отговори китаецът. — Той седна зад бюрото на младия мъж. Знаех, че това е неговото бюро, защото отгоре имаше много снимки и цветя, каквито би имал той. Едрият мъж седеше с гръб към мен.

— Какво правеше? — попита Тарлинг.

— Ровеше из бюрото, търсеше нещо. След малко го видях, че отвори едно чекмедже и извади някакъв плик. От мястото, където се намирах, виждах чекмеджето, в него имаше много дребни нещица, каквито туристите купуват в Китай. От плика той взе хон.

Тарлинг се сепна. Познаваше хона, за който говореше китаецът. Той представляваше малко червено листче с четири йероглифа, каквото бяха намерили в джоба на Торнтън Лайн в онази паметна утрин в Хайд Парк.

— Да, да — нетърпеливо каза Тарлинг. — Какво стана после?

— Мъжът сложи плика в джоба си и излезе. Чух го да върви по коридора и тогава изпълзях от скривалището си и също погледнах към бюрото. Сложих до мен пистолета, защото исках и двете ми ръце да са свободни, но не намерих нищо — само една книжка, в каквато господарят записва ден след ден какво му се случва.

„Дневник“, помисли си Тарлинг и попита на глас:

— Е, какво стана после?

— Тръгнах да търся из стаята и се спънах в една жица. Сигурно е била свързана с електрическата лампа на бюрото, защото в стаята внезапно стана тъмно, но точно в този момент чух стъпките на едрия мъж, който се връщаше, и се измъкнах навън. Това е всичко, господарю — завърши простичко Лин Чу. — Върнах се бързо на покрива, защото се страхувах да не ме открият, а това сигурно щеше да ти донесе безчестие.

Тарлинг подсвирна.

— И остави револвера там? — попита той.

— Това е самата истина — отговори Лин Чу. — Аз се обезчестих в твоите очи, а в сърцето съм убиец, защото отидох там, за да убия мъжа, опозорил мен и благородната ми сестрица.

— Значи остави револвера там? — повтори Тарлинг. — И Милбърг го е намерил.

Тарлинг повярва веднага на разказа на Лин Чу. По-трудно би приел, че той лъже. Никой на света не може да се мери с китайците в умението им да съчиняват находчиво и с най-големи подробности. Родени разказвачи, те са в състояние да измислят съвсем правдоподобни истории. Но слугата говореше откровено и прямо, очевидно беше искрен. Изповядвайки намеренията си да убие, дори се остави във властта на Тарлинг.

Детективът беше в състояние да възстанови сцената, разиграла се, след като китаецът си е отишъл: Милбърг се е препънал в тъмното, драснал е клечка кибрит и е открил, че щепселът е изваден от контакта, включил е отново лампата и за свое изумление е открил на бюрото смъртоносното оръжие. Не бе изключено, след като е намерил револвера, да се е заблудил и да е сметнал, че не го е видял при предишното си претърсване.

Но какво се бе случило с оръжието от момента, когато Лин Чу го е оставил върху бюрото на Торнтън Лайн, до мига, в който е бил намерен в кошницата за ръкоделие на Одет Райдър в жилището й в Каримор Маншънс? А какво е правел Милбърг толкова късно през нощта в магазина? И най-вече какво е вършел в личния кабинет на Торнтън Лайн? Лайн едва ли би оставил бюрото си отворено, значи Милбърг го е отключил, за да го претършува.

Ами хонът? Онези зловещи квадратчета от червена хартия с четирите китайски йероглифа, едно от които намериха в джоба на Торнтън Лайн? Беше ясно защо са били в бюрото му. Той е правил околосветско пътешествие, събирал е сувенири и съвсем естествено, е купил и от тези листчета, които се продаваха в повечето големи китайски градове за спомен от престъпната дейност на Веселяците.

Тарлинг трябваше да докладва в Скотланд Ярд за разговора си с Лин Чу и достопочтената институция щеше да си направи заключенията сама. По всяка вероятност те щяха да са доста неблагоприятни за Лин Чу и той незабавно щеше да попадне под подозрение.

Тарлинг обаче оставаше убеден — или по-точно би било да кажем, склонен да е убеден, — че слугата му е бил искрен. Някои неща в разказа му подлежаха на проверка и затова, без да губи време, детективът се отправи към магазина. Разположението отговаряше точно на описанието на Лин Чу. Тарлинг отиде зад големия комплекс от сгради, на тихата уличка, за която му бе споменал китаецът, и различи ламаринената водосточна тръба (една от многото), по която се бе покатерил той. Бе го направил без особено физическо усилие. Както Тарлинг добре знаеше, Лин Чу се катереше като котка и тази част от разказа му можеше да се приеме без особени резерви.