Едгар Уолъс - Убийството с нарцисите

Настъпи пауза, доста неловка за Тарлинг, който се почувства твърде глупаво: по невнимание бе допуснал Лин Чу да разбере, че е бъркал в личните му вещи.

— Смятах, че съм ги върнал на мястото им така, както ги намерих — призна Тарлинг, даваше си сметка, че няма да спечели нищо, ако отрича, че е претърсвал сандъка на Лин Чу. — А сега, Лин Чу, би ли ми казал дали публикуваното отговаря на истината?

Китаецът кимна.

— Вярно е, господарю. Нарцисчето, или както още я наричаха, Жълтото нарцисче, ми беше сестра. Стана танцьорка в чайна против волята ми след смъртта на родителите ни. Беше много добро момиче, господарю, хубаво като бадемова клонка. Китайките не са красиви според чужденците, но Жълтото нарцисче приличаше на порцеланова фигурка и носеше добродетелите на хилядолетията.

Тарлинг кимна и повтори:

— Тя беше добро момиче! — Този път го каза на китайски и използва фраза, която имаше по-тънък нюанс в значението.

— Живя добре и умря добре — добави спокойно китаецът. — Думите на англичанина са я оскърбили, той я нарекъл как ли не, защото не пожелала да му седне на коленете. И макар да я опозорил, като я прегърнал пред очите на мъже, тя остана добра и умря много почтено.

Отново настъпи мълчание.

— Разбирам — поде Тарлинг спокойно. — А когато каза, че си готов да дойдеш с мен в Англия, очакваше ли да срещнеш… лошия англичанин?

Лин Чу поклати глава.

— Бях го забравил, докато не го видях онзи ден в големия магазин. Тогава злият дух, за който смятах, че е изгорял вътре в мен, запламтя отново.

— И ти пожела да умре? — попита Тарлинг, но вместо отговор получи само кимване. — Ще ми кажеш всичко, Лин Чу — заповяда детективът.

Китаецът крачеше неспокойно из стаята и кършеше ръце.

— Душата си давах за Жълтото нарцисче — започна да разказва той. — Мислех, че скоро ще се омъжи, ще има деца и името й ще бъде благословено по обичаите на нашия народ, защото Великият господар е казал: „Какво по-достойно за обожание от майката на деца?“ И когато умря, господарю, сърцето ми остана празно, защото нямах друга любов на този свят. А след това убиха Хо Син, потеглих за вътрешността на страната да търся Лу Фан и това ми помогна да забравя. И бях забравил, докато не го видях отново. Тогава старата болка се разрасна в душата ми и излязох…

— Да го убиеш — каза тихо Тарлинг.

— Да го убия — повтори китаецът.

— Разкажи ми всичко — заповяда Тарлинг, поемайки дълбоко дъх.

— Стана през нощта, когато ти отиде при малката жена — започна Лин Чу. (Тарлинг знаеше, че става дума за Одет Райдър.) — Бях си наумил да изляза, но не можех да намеря извинение, защото, господарю, ти ми нареди да не напускам къщата, докато не се върнеш. Затова попитах дали мога да дойда с теб в къщата с многото домове.

— В апартамента ли? — кимна разбиращо Тарлинг. — Да, продължавай.

— Бях взел твоя бърз-бърз револвер, бях го заредил и сложил в джоба на връхната си дреха. Ти ми каза да те проследя, но след като те изпратих донякъде, те оставих и отидох в големия магазин.

— В големия магазин ли? — учуди се Тарлинг. — Но Лайн не живееше в магазина си!

— Така се оказа — рече простичко Лин Чу. — Смятах, че щом има толкова голяма къща, сигурно си е направил в нея красива стая. В Китай много господари живеят в магазините си. Затова отидох в големия магазин да го намеря.

— И влезе ли? — попита изненадано Тарлинг и отново Лин Чу се усмихна.

— Много лесно беше — отговори той. — Господарят знае как умея да се катеря, а там имаше дълги железни тръби, водещи към покрива. По тях се качих. Магазинът гледа към големи улици от двете страни. Покрай третата минава по-тясна улица, а покрай четвъртата — една пресечка, там лампите са твърде малко. Точно по тази стена се качих. На покрива имаше безчет врати, а за човек като мен те не представляват пречка.

— Продължавай — подкани го Тарлинг.

— Слизах от етаж на етаж все в тъмното, но претърсвах внимателно всеки от тях, намерих обаче само големи бали, сандъци и плотове…

— Щандове — поправи го Тарлинг.

— Да — кимна Лин Чу, — така им казват. Накрая стигнах до етажа, където бях видял Бледоликия. — Китаецът направи пауза. — Първо отидох до голямата стая, където се срещнах с него, и тя се оказа заключена. Отворих я с ключ, но вътре беше тъмно и разбрах, че няма никой. Тогава тръгнах много внимателно по коридора, защото в другия му край светеше, и стигнах до един кабинет.

— Празен, разбира се.

— Беше празен — потвърди китаецът, — но вътре светеше лампа и бюрото стоеше отворено. Помислих, че Бледоликия сигурно е някъде наоколо, затова се вмъкнах зад бюрото, като извадих от джоба си револвера. След малко чух стъпки. Надникнах и видях човека с голямото бяло лице.