Едгар Уолъс - Убийството с нарцисите

Върна се при фасадата, мина покрай високите витрини — пред тях се тълпяха купувачи, които проявяваха нов, нездрав интерес към универсалния магазин „Лайн“, и влезе през голямата летяща врата на изпълнения с народ партерен етаж.

— Господин Милбърг е в кабинета си — каза един от служителите и го поведе.

Кабинетът се оказа по-голям и не така претрупан, както този на покойния Лайн. Милбърг поздрави многословно Тарлинг, бутна към него кресло и извади кутия пури.

— Голямо объркване настъпи тук, господин Тарлинг — много сме притеснени — занарежда той с мазния си глас през скованата усмивка, която сякаш не слизаше от лицето му. — Ревизорите, или може би по-точно счетоводителите, ни прибраха всички книги и това без съмнение ми създава огромно напрежение, господин Тарлинг. Защото трябва да организираме временно осчетоводяване и вие като делови мъж сигурно си представяте какво точно значи това.

— Много ли работите, господин Милбърг? — поинтересува се Тарлинг.

— Да, господине — усмихна се Милбърг. — Винаги съм работил много.

— Работили сте много и преди да бъде убит господин Лайн, нали? — продължи с въпросите си Тарлинг.

— Да… — Милбърг се поколеба. — Мога да заявя, че е така.

— До късно ли се трудите?

Милбърг продължаваше да се усмихва, но сега в погледа, с който придружи отговора си, имаше отблясък на стомана.

— Често съм работил до късно през нощта.

— Спомняте ли си нощта срещу единайсети? — попита Тарлинг.

Милбърг потърси вдъхновение в тавана.

— Да, смятам, че да. Онази вечер работих до късно.

— Във вашия кабинет ли?

— Не — отговори с готовност Милбърг, — повечето от работата върших в кабинета на господин Лайн… по негово желание — добави той.

Смело заявление пред човек, запознат с подозренията на Лайн, че Милбърг краде от фирмата. Но на него не му липсваше смелост.

— А даде ли ви и ключа от бюрото си? — настоя сухо детективът.

— Да, сър — широко се усмихна Милбърг, — разбира се, че ми го даде. Видите ли, господин Лайн ми имаше абсолютно доверие.

Заяви го така естествено и самоуверено, че Тарлинг остана поразен. Преди да има време да реагира, събеседникът му продължи:

— Да, наистина мога да заявя, че се ползвах с доверието на господин Лайн. Той ми разказваше за себе си много повече, отколкото на когото и да било…

— Един момент — прекъсна го Тарлинг и бавно продължи: — Ще ми кажете ли, ако обичате, какво направихте с револвера, който намерихте на бюрото на господин Лайн? Става дума за автоматичен колт, при това зареден.

В очите на Милбърг проблесна изумление.

— Зареден револвер ли? — попита той, вдигайки вежди. — Но драги ми господин Тарлинг, какво говорите? Изобщо не съм намирал зареден пистолет върху бюрото на клетия господин Лайн. Също като мен той не обичаше тези смъртоносни оръжия.

Тарлинг нямаше какво да отговори, но с нищо не издаде разочарованието или изненадата си. Милбърг бърчеше чело, сякаш се опитваше да си спомни нещо, което почти е забравил.

— Дали онзи ден, когато претършувахте къщата ми — продължи той и в тона му пролича, че е смаян, — не търсехте това оръжие?

— Твърде възможно е — отговори Тарлинг — и дори е вероятно. А сега ще бъда напълно откровен с вас, господин Милбърг. Подозирам, че знаете повече за това убийство, отколкото ни казахте, и сте имали далеч повече причини да желаете смъртта на господин Лайн, отколкото сте готов да признаете. Чакайте — възпря събеседника си той, когато Милбърг отвори уста да изрече нещо. — Казвам ви откровено, че целта на първото ми посещение в този магазин беше да разследвам случки, които говореха много зле за вас. Беше по-скоро работа за счетоводител, отколкото за детектив — продължи Тарлинг, — но господин Лайн смяташе, че ще установя кой краде от фирмата.

— И установихте ли? — попита хладнокръвно Милбърг. На лицето му все още имаше следа от усмивка, но във воднистите му очи се четеше предизвикателство.

— Не, защото, след като се съгласихте с господин Лайн, че Одет Райдър краде от фирмата, престанах да се занимавам със случая.

Човекът срещу Тарлинг пребледня и детективът се възползва от преимуществото си.

— Няма да ви разпитвам защо бяхте готов да съсипете едно невинно момиче — рече строго Тарлинг. — Нека това тежи на съвестта ви. Но ви казвам, господин Милбърг, че ако сте невинен — и за кражбите, и за убийството, — то досега аз не съм виждал виновен човек.

— Накъде биете? — повиши тон Милбърг. — Нима имате дързостта да ме обвинявате…