Едгар Уолъс - Убийството с нарцисите

— Господин Тарлинг? — повтори той, поглеждайки отново визитната картичка. — Ами да! Доколкото разбирам, на вас ще бъдат прехвърлени правата върху имота.

— Предполагам — отговори спокойно Тарлинг. — Но засега се интересувам от фирмата не като частно лице. Неин управител е господин Милбърг.

Сър Феликс кимна.

— Той се оказа много полезен и с готовност ни помогна. Ако слуховете, че Милбърг е заподозрян в ограбване на фирмата, имат някаква основа, то той със сигурност ни помага с всички сили да го уличим.

— Всички книги ли са вече у вас?

— Да — потвърди категорично сър Феликс. — Последните три, които господин Милбърг изнамери отнякъде, дойдоха едва тази сутрин. Всъщност ето ги!

Той посочи завит с кафява хартия пакет, сложен на по-малко бюро до прозореца. Пакетът беше здраво вързан и запечатан с червен восък.

Сър Феликс посегна и натисна един звънец на бюрото си. В канцеларията влезе служител.

— Сложете тези книги при другите в трезора — нареди той и когато мъжът изчезна, превит под тежестта на тефтерите, се обърна към Тарлинг и поясни: — Държим всички счетоводни книги и документи на универсалния магазин „Лайн“ в специален трезор. Стоят там запечатани и печатите ще бъдат счупени в присъствието на господин Милбърг като заинтересована страна и на представител на прокуратурата.

— Кога ще стане това? — попита Тарлинг.

— Утре следобед или може би сутринта. Ще уведомим Скотланд Ярд за точния час, сигурно искате да присъствате.

Сър Феликс стана енергично, с което сложи край на разговора.

Още една задънена улица, мислеше си Тарлинг, когато излезе на Сейнт Мери Акс и се качи на автобус в западна посока. Разследването изобилстваше с такива неразрешими задачи. Неразрешима задача номер две можеше спокойно да завърши с оправдаването на Милбърг.

Тарлинг все пак изпита облекчение, че властите са реагирали толкова бързо и са възложили за ревизия счетоводните книги на „Лайн“. Тяхната проверка можеше да подскаже името на убиеца и при всички положения щеше да разсее подозренията, които още тегнеха над Одет Райдър.

Бе отишъл в „Дашуд и Саломон“, за да се запознае лично с тази нишка от обърканото кълбо, което бе решен да разплете, и сега, успокоен, се прибираше, за да си уреди сметките със своя помощник, китаеца, върху когото падаше също толкова силно подозрение, както и върху всички останали, замесени в случая.

Беше казал самата истина, когато обяви пред инспектор Уайтсайд, че знае как да се справи с Лин Чу. С китайските престъпници — а на Тарлинг не му се искаше да вярва, че верният му слуга Лин Чу попада в тази категория — не се постъпва както със закононарушителите на Запад, а Тарлинг беше известен из цял Южен Китай като Ловеца на хора и имаше славата, че изтръгвал истината с методи, които не би одобрило никое законодателство.

Влезе в жилището си на Бонд Стрийт, заключи зад себе си вратата и сложи ключа в джоба си. Знаеше, че Лин Чу е там, защото сутринта му бе дал нареждания да го чака.

Китаецът дойде в антрето да му вземе палтото и шапката и го последва в дневната.

— Затвори вратата, Лин Чу — заповяда Тарлинг на китайски. — Искам да ти кажа нещо.

Последните думи бяха произнесени на английски и китаецът му хвърли бърз поглед. Никога преди Тарлинг не се беше обръщал към него на този език и той разбираше какво означава промяната.

— Лин Чу — започна Тарлинг, после седна на масата, хванал брадичката си, без да изпуска из очи своя събеседник, — не си ми казвал, че знаеш английски.

— Господарят никога не ме е питал — отвърна спокойно китаецът, за изненада на Тарлинг неговият английски беше без акцент, произношението му бе безукорно.

— Не е вярно — рече строго детективът. — Когато ми съобщи, че си чул за убийството, аз ти казах, че не разбираш английски, и ти не отрече.

— Кой съм аз, та да отричам думите на господаря — отговори съвсем хладнокръвно Лин Чу. — Говоря много добър английски. Учил съм в училището на йезуитите в Ханоку, но за един китаец не е много добре да говори английски в Китай или пък някой там да знае, че го разбира. И все пак господарят би трябвало да е усетил, че говоря английски и че чета на този език, инак защо ще държа малките изрезки от вестници в кутията, която господарят е претърсвал сутринта.

Тарлинг присви очи.

— Значи си усетил? — рече той.

Китаецът се усмихна, нещо необикновено, защото Тарлинг не помнеше Лин Чу да се е усмихвал някога.

— Бях ги подредил по определен начин — едни обърнати на едната, другите на другата страна. Бяха разбъркани, след като се върнах от Скотланд Ярд. Сами не биха могли да се разбъркат, господарю, а единствен ти имаш достъп до сандъка ми.