Едгар Уолъс - Убийството с нарцисите

— Дългът преди всичко — рече то. — А сега ми отговорете. През цялото време ли ще ме държите под наблюдение?

— За известно време — рече сериозно Тарлинг. — Всъщност докато получим необходимите сведения. — Той прибра кутията в джоба си, а Одет поклати глава. — Това означава ли, че няма да ми кажете нищо? — продължи детективът. — Според мен правите много голяма грешка, но в действителност не разчитам да ми кажете и дума. Разчитам изцяло на…

— На какво? — полюбопитства тя, докато детективът се колебаеше.

— На онова, което другите ще ми кажат — гласеше неговият отговор.

— Други ли? Кои са тези „други“?

Очите й спокойно срещнаха неговите.

— Имало едно време политик, който казвал: „Почакайте и ще видите!“ — отговори Тарлинг. — Съвет, който ще ви помоля да следвате. А сега ще ви съобщя нещо, госпожице Райдър — продължи той. — Утре ще махна хората, които ви следят, но ще ви посъветвам да останете известно време в хотела. Очевидно не можете да се върнете в жилището си.

Момичето потръпна.

— Не говорете за това — рече едва чуто то. — Но наложително ли е да стоя тук?

— Има и една друга възможност — отвърна бавно Тарлинг, като не я изпускаше от погледа си, — да отидете в къщата на майка си в Хартфорд.

— Това е невъзможно — отсече Одет.

Той мълча известно време, после я подкани.

— Защо не ми се доверите, госпожице Райдър? Няма да ви подведа. Защо не ми кажете нещо за баща си…

— Баща ми ли? — Тя го изгледа с изненада. — Баща ми ли казахте?

Той кимна.

— Но аз нямам баща — каза момичето.

— А имате ли… — Едва изричаше думите и му се стори, че тя се досеща какво ще последва. — Имате ли любовник? — най-сетне попита Тарлинг.

— Какво имате предвид? — отвърна на въпроса му с въпрос Одет, в гласа й се долови нотка на надменност.

— Имам предвид едно — продължи непоколебимо Тарлинг. — Какъв ви е господин Милбърг?

Тя бързо покри устата си с ръка, погледна го с широко разтворени от смущение очи и рече с дрезгав глас:

— Никакъв! Никакъв, никакъв!

С ръце, напъхани дълбоко в джобовете, с отпусната глава и приведени рамене, Тарлинг вървеше по широкия тротоар на Еджуеър Роуд — връщаше се от хотела на момичето в жилището си. Основателно отхвърляше немаловажния факт, че той самият също е заподозрян. Бе сравнително неизвестен детектив от Шанхай и по-старшите чинове го подозираха поради роднинството му с Торнтън Лайн, а също и защото пистолетът му бе намерен на местопрестъплението, и едва ли щяха да отхвърлят предположението, че е замесен в престъплението само защото е натоварен с неговото разследване.

Той знаеше, че целият сложен апарат на Скотланд Ярд работи, при това на пълни обороти, за да го свърже, макар безшумно и невидимо, с трагедията. Усмихна се и се изключи от кръга на заподозрените.

Първа и най-важна измежду тях си оставаше Одет Райдър. Тарлинг изобщо не допускаше, че Торнтън Лайн я е обичал. Не беше от хората, които обичат. По-скоро е пожелавал много жени и единици от тях са му отказвали. Одет Райдър беше изключение. Тарлинг знаеше само за сцената, разиграла се между Лайн и момичето в деня, когато го повикаха — но явно бе имало и много други разговори, мъчителни за момичето и унизителни за мъртвия милионер.

„Във всеки случай — мислеше с благодарност Тарлинг — не би могло да е Одет.“ Беше свикнал да мисли за нея като за „Одет“, откритие, което му се виждаше забавно. Можеше да я изключи от списъка на вероятните убийци, защото очевидно нямаше как тя да е била на две места едновременно. Когато са открили трупа на Торнтън Лайн в Хайд Парк с нощницата на момичето около раната, Одет Райдър е лежала в болницата в Ашфорд на около осемдесет километра от Лондон.

Но какво да се каже за Милбърг, този подмилкващ се мазник? Тарлинг си спомни, че покойният му роднина го е повикал да проучи начина на живот на Мнлбърг и че Милбърг е бил заподозрян в злоупотреба във фирмата. Ами ако той е извършил престъплението? Но не бе логично. Смъртта на Торнтън Лайн по-скоро би ускорила разкриването на злоупотребите — след нея задължително правеха ревизия и всичко можеше да излезе наяве. Самият Милбърг съзнаваше този довод в своя полза, както скоро щеше да стане ясно.

„Но — мислеше си Тарлинг — някой би могъл да възрази, че престъпниците са печално известни с глупостите, които вършат. Те малко или въобще не се съобразяват с непосредствените последици от действията си и човек като Милбърг би могъл в пристъп на безумие, до който го е довело отчаянието, да не се сети, че неговите престъпления ще излязат наяве благодарение точно на онова, което е направил, за да ги прикрие.“