Едгар Уолъс - Убийството с нарцисите

Тарлинг подсвирна с разбиране.

Жълтото нарцисче! И сестрата на Лин Чу! Познаваше донякъде китайците, невероятното им търпение, непримиримата им природа. Убитият е оскърбил не само малката танцьорка, но и цялото й семейство. В Китай, обезчестиш ли се, опозоряваш цялото си семейство. Тя, съзнавайки срама, който е донесла на брат си с лошата си слава, е намерила единствения за едно китайско момиче изход.

Но с какво ли се е опозорила? Тарлинг разгледа китайските изрезки и откри няколко цветисти описания, които силно се разминаваха освен в едно — че някакъв англичанин, турист, пред очите на всички ухажвал момичето — не особено голяма обида от гледна точка на западняка, после се намесил китаец и двамата се „сбили“.

Тарлинг прочете изрезките от начало до край, сетне внимателно ги върна в завитото пакетче и го прибра в лакираната кутия на дъното на сандъка. Също така внимателно върна на място всички извадени дрехи, заключи отново капака и бутна сандъка под желязното легло. Бързо прехвърли в главата си всички обстоятелства. Лин Чу е видял Торнтън Лайн и е решил да си отмъсти. Не е било трудно да извади пистолета на Тарлинг — но защо, ако той е убил Лайн, е оставил уличаващото оръжие там? Лин Чу не би го направил — така би постъпил един новак.

Ала как е подмамил Торнтън Лайн в апартамента? И как е знаел — тук на Тарлинг му хрумна нещо.

Три нощи преди убийството, когато обсъждаха разговора в универсалния магазин „Лайн“, Лин Чу правилно прецени положението. Той знаеше, че Торнтън Лайн е влюбен в момичето и го желае, нямаше нищо чудно, ако е използвал сведенията за свои цели.

Но телеграмата, предназначена да примами Лайн в жилището, беше на английски, а Лин Чу не признаваше, че знае този език. Тарлинг отново стигна до задънена улица. Макар да беше готов да повери живота си на китаеца, той бе напълно убеден, че този човек не би разкрил всичко, което знае, и не бе изключено да говори английски не по-зле от майчиния си език и четирите диалекта в Китай.

— Предавам се — рече Тарлинг полугласно.

Чудеше се дали да изчака китаецът да се върне от Скотланд Ярд и да го разобличи в престъплението, или да остави нещата за ден-два и да изпълни намерението си да посети Одет Райдър. Реши все пак да отиде при момичето; остави бележка на китаеца и след четвърт час слезе от таксито пред хотел „Уест Съмърсет“.

Одет Райдър бе вкъщи (Тарлинг го знаеше) и го чакаше. Бе пребледняла, гледаше уморено, сякаш не бе мигвала предната нощ, но го посрещна радушно с едва загатнатата си усмивка.

— Дошъл съм да ви кажа, че ще ви се размине изпитанието да срещнете инквизиторите от Скотланд Ярд — поздрави я засмяно той и в очите й прочете облекчение. А после невинно я попита: — Не сте ли излизали в тази прекрасна утрин?

Този път тя се засмя и отговори:

— Какъв лицемер сте, господин Тарлинг! Много добре знаете, че не съм излизала, а също и че трима души от Скотланд Ярд наблюдават хотела и ще ме придружат, ако реша да се разходя.

— Откъде знаете? — попита детективът, без да отрича обвинението.

— Защото излизах — наивно отговори тя и отново се засмя. — Оказа се, че не сте чак толкова хитър, колкото предполагах — закачи го Одет. — Когато казах, че не съм излизала, очаквах да чуя от вас точно къде съм била, колко далеч съм ходила и точно какво съм купила.

— Малко зелен копринен конец, шест кърпички за нос и четка за зъби — изреди веднага Тарлинг и момичето впери очи в него с престорен ужас.

— Но, разбира се, би трябвало да ви познавам по-добре — каза то. — Значи вие сте пратили хора да ме следят?

— Да ви следят и да ми казват какво са видели — потвърди весело Тарлинг. — Поприказвах си с господина във фоайето на хотела, който ми даде доста сведения. Той ли ви следеше?

Тя поклати глава и призна:

— Много внимателно гледах, но не видях никого. А сега какво ще правите с мен, господин Тарлинг?

Вместо отговор той извади от джоба си плоска елипсовидна кутийка. Момичето гледаше учудено, докато Тарлинг отваряше капака й и изваждаше от нея порцеланова плочка, покрита с тънък слой черно мастило, и две бели картончета. Ръката му трепна, когато ги сложи върху масата, и внезапно момичето разбра.

— Искате отпечатъци от пръстите ми, така ли? — попита то и детективът кимна утвърдително.

— Никак не ми е приятно — рече той, — но…

— Покажете ми как да го направя — прекъсна го Одет Райдър и Тарлинг й обясни.

Имаше чувството, че й е изменил и я е предал, и може би момичето усети какво си мисли, защото се засмя, докато си бършеше изцапаните пръсти.