Едгар Уолъс - Убийството с нарцисите

Заместник-началникът изслуша разказа на двамата мъже и дори нещо да го изненада, не се издаде.

— Случаят започва да се очертава като убийството на века — рече той. — Разбира се, не можете да предприемете нищо повече срещу госпожица Райдър и сте постъпили добре, че не сте я арестували. Тя обаче трябва да бъде държана под наблюдение, защото очевидно знае или смята, че знае, кой е извършил убийството. Трябва да бъде наблюдавана денем и нощем и рано или късно ще ни отведе при човека, върху когото падат подозренията й. По-добре е с нея да се срещне Уайтсайд — продължи Кресуел, обръщайки се към Тарлинг. — Може би ще схване другояче как гледа на нещата тя. Не смятам, че ще има голяма полза да я водите тук. И между другото, Тарлинг, почти всички счетоводни документи на универсалния магазин „Лайн“ са връчени на фирма способни експерт-счетоводители — „Дашуд и Соломон“ на Сейнт Мери Акс. Ако подозирате, че е имало злоупотреби от служители на Лайн, и ако те са станали причина за убийството, вероятно ще научим нещо, което ще ни наведе на следа.

Тарлинг кимна.

— Колко време ще трае ревизията?

— Според тях една седмица. Отчетите са пренесени тази сутрин, което ми напомня, че вашият приятел господин Милбърг — доколкото си спомням, така се казваше — е оказал пълно съдействие на полицията да получи точно счетоводно извлечение за финансовото състояние на фирмата. — Кресуел изгледа Тарлинг, почеса се по носа и попита: — Значи е извършено с твоя пистолет, а, Тарлинг? Това не е добре.

— Звучи налудничаво — засмя се Тарлинг. — Връщам се веднага у дома да разбера какво е станало с пистолета ми и как се е озовал в онази стая. Зная, че си беше на мястото, защото преди половин месец го носих да го смажат.

— Къде го държите?

— В шкафа при колониалния си екип — отвърна Тарлинг. — Никой няма достъп до моята стая освен Лин Чу, който е винаги там, когато ме няма.

— Лин Чу е вашият слуга китаец, нали?

— Не точно слуга — усмихна се Тарлинг, — той е един от най-добрите детективи, които съм срещал в Китай. Изключително честен е, готов съм да му поверя живота си.

— Убит с твоя пистолет, а? — повтори Кресуел. Настъпи кратка пауза, сетне продължи: — Предполагам, че наследството на Лайн ще премине в полза на държавата. Той няма роднини и наследници.

— Тук грешите — каза спокойно Тарлинг.

Полицаят вдигна изненадано поглед.

— Има ли наследник? — попита той.

— Има братовчед — отвърна с лека усмивка Тарлинг, — който за нещастие му е достатъчно близък роднина, за да наследи милионите на Лайн.

— Защо за нещастие? — поиска да знае Кресуел.

— Защото по една случайност наследникът съм аз — каза Тарлинг.

Тарлинг излезе от Скотланд Ярд на слънчевия крайречен булевард, по лицето му се четеше тревога. Казваше си, че не може да проумее какво става, че го тревожат само случаят и начинът, по който се развиват нещата. Особеното изражение, пробягало по лицето на полйцейския началник, когато той научи, че наследник на богатството на убития Торнтън Лайн е детективът, разследващ престъплението, и че пистолетът на Тарлинг е намерен в стаята, където е извършено убийството, предизвикваше у него само веселие.

Казваше си, че има нещо справедливо в това да попадне под подозрение — и той бе подозирал толкова много невинни или отчасти невинни хора.

Качи се по стълбите в стаята си и завари Лин Чу да лъска малкото сребърни предмети, които притежаваше господарят му. Лин Чу, ловецът на крадци и големият детектив, беше поел върху себе си грижата за личното удобство на Тарлинг. Без да казва дума, Тарлинг отиде право при шкафа, където държеше колониалния си екип. На една полица бяха внимателно сгънати и грижливо подредени тънките бели дрехи с къси ръкави и крачоли, които носеше в тропиците. На закачалката висеше колониалният му шлем, а на срещуположната страна — кобурът на револвера, увиснал на каишка. Тарлинг го вдигна — беше празен. Не се беше и съмнявал, че кобурът ще е празен, и затвори вратичката на шкафа, свил загрижено вежди.

— Лин Чу — поде той.

— На мен ли говориш, Ли Жън? — обади се китаецът, след като остави лъжиците и гумата, с която работеше.

— Къде ми е пистолетът?

— Няма го, Ли Жън — отговори спокойно Лин Чу.

— Откога го няма?

— Не го виждам от четири дни — заяви спокойно Лин Чу.

— Кой го е взел? — настоя Тарлинг.

— Не го виждам от четири дни — повтори китаецът.

Настъпи мълчание и след малко Тарлинг кимна бавно и рече: