Едгар Уолъс - Убийството с нарцисите

Върна се в малката дневна, където бяха останали Милбърг и инспекторът, без да издава смущението от неуспеха си.

— А сега, господин Милбърг — попита рязко той, — ми отговорете: виждали ли сте такова листче хартия?

Взе от джоба си листчето и го разтвори на масата. Милбърг се вторачи в китайските йероглифи върху тъмночервеното квадратче и кимна утвърдително.

— Да? — изненада се Тарлинг.

— Да, сър — заяви самодоволно господин Милбърг. — Щях да ви излъжа, ако кажех, че не съм виждал. За мен няма нищо по-отвратително от това да мамя някого.

— Мога да си представя — рече Тарлинг.

— Съжалявам за сарказма ви, господин Тарлинг — укори го Милбърг, — но ви уверявам, че мразя и презирам лъжата.

— Къде сте виждали такива хартийки?

— На бюрото на господин Лайн — беше неочакваният отговор.

— На бюрото на Лайн ли?

Милбърг кимна.

— Покойният господин Торнтън Лайн се върна от Изтока с много сувенири и сред тях имаше няколко листчета с китайски знаци като тези. Не разбирам китайски, защото не съм имал случай да ходя в Китай. Йероглифите може да са различни, но за несвикналото ми око всички изглеждат еднакви.

— Виждали сте тези листчета на бюрото на Лайн, така ли? — повтори Тарлинг. — А защо не сте казали на полицията? Знаете, че отдава голямо значение на картончето, намерено в джоба на покойния.

Милбърг кимна.

— Съвършено вярно е, че не съм споменавал за това на полицията — заяви той, — но сигурно разбирате, господин Тарлинг, че печалното събитие много ме разстрои и пропъди всички останали мисли от съзнанието ми. Не е изключено да намерите един-два от тези странни надписи в къщата. — Домакинът се усмихна в лицето на детектива. — Господин Лайн много обичаше да раздава на приятелите си сувенирите, които донесе от Изтока — продължи Милбърг. — Даде ми ей онзи кинжал, дето го виждате на стената, купил го е кой знае къде по време на пътешествието си. Може да ми е дал и някое от тези листчета. Върти ми се, че разказваше някаква история, свързана с тях, но в момента не мога да си я спомня.

Щеше да продължи да споделя спомени за покойния си работодател, но Тарлинг го прекъсна, сбогува се набързо и си отиде. Милбърг го придружи до портата и я заключи, а после се върна в дневната, подсмихвайки се беззвучно.

— Сигурен съм, че беше Милбърг — заяви Тарлинг. — Сигурен съм толкова, колкото, че стоя пред вас.

— Имате ли някаква представа защо е искал да ви очисти? — попита Уайтсайд.

— Никаква — отговори Тарлинг. — Очевидно нападателят ме е наблюдавал и ни е проследил с момичето до хотела с такси. Когато съм влязъл вътре, е освободил своето, после се е погрижил да освободи и моето, което едва ли е било трудно, след като е платил. Шофьорът надали се е усъмнил в нещо. После ме е изчакал в мъглата, проследил ме е до безлюдно място на улицата, където отначало се опита да ме удари с торба пясък, а сетне да ме застреля.

— Но защо? — настоя Уайтсайд. — Да предположим, че Милбърг знае нещо за убийството — което е много съмнително, — каква полза би имал да ви отстрани?

— Ако бях в състояние да отговоря на този въпрос — отвърна мрачно Тарлинг, — щях да ви кажа кой е убил Торнтън Лайн.

Когато сутринта погледна през прозореца на спалнята, Тарлинг не видя и следа от снощната мъгла. Улиците бяха окъпани в слънчева светлина и във въздуха витаеше нещо, от което страните на търпеливия лондончанин придобиваха цвят и очите му грейваха.

Тарлинг се протегна и се прозя, преизпълнен с радостта, че живее, после свали копринения си халат и седна на приготвената от Лин Чу маса да закуси.

Китаецът, облечен в синя блуза, стоеше зад стола на господаря си; най-напред му наля чай, сетне постави вестника от едната страна на чинията, а от другата — писмата. Тарлинг изяде закуската си мълчаливо и бутна настрана чинията.

— Лин Чу — обърна се той към прислужника си на разговорния език на Долен Китай, — ще загубя прозвището си Ловеца на хора, защото този случай ме озадачава повече от всеки друг.

— Господарю — отвърна китаецът на същия език, — при всички случаи настъпва момент, когато ловецът има чувството, че трябва да спре и да заплаче. Аз изпитах същото, когато преследвах Ву Фън, Удушвача от Ханкоу. Но въпреки това — добави философски той — един ден го намерих и сега той спи на Терасата на нощта.

Бе използвал красивия китайски израз за смъртта.

— Вчера намерих малката млада жена — поде Тарлинг след кратка пауза. Под това странно определение имаше предвид Одет Райдър.