Едгар Уолъс - Летящата бригада

Марк поклати глава.

— По някакво чудо е избягал — замислено каза той. — Ако не бях улучил него, щях да уцеля пода.

Той ритна настрана килима, който покриваше капака и разследва наоколо.

— Няма никакви следи от куршуми, нито даже от по-стари времена. Стрелях оттук и не съм могъл да го пропусна.

— Ан добре ли е? — попита Тайзър страхливо. — Мислиш ли, че тя не подозира — за Рони, искам да кажа? Би било страшно, нали, Марк? Естествено, ние не можем пак да я ангажираме. Колкото по-скоро излезе от страната, толкова по-добре. Винаги съм бил съгласен с това, нали, Марк? Не можеш да кажеш, че някога съм оспорвал възгледите ти.

Марк обаче не слушаше. Той натисна пружината под масата, която приличаше на буре. Капакът работеше така, както в старите дни. Един тъп звук и четвъртият отвор се появи в пода. На дъното се виждаше водата, която се плискаше около зелените колони, които подпираха стаята.

Като клекна на едно коляно, той погледна надолу: по челото му се появиха бръчки.

— Помниш ли деня, в който изпуснах часовника си в тази дупка? — попита той. — Тогава ние накарахме един от рибарите да се спусне да го търси, а когато го измъкнахме от водата, той беше полумъртъв. Той каза, че отдолу имало само кал — кал, която го задушавала и дърпала надолу. Колкото и силен да е човек, който падне вътре, ще умре, ако не знае да плува.

Той погледна бавно към Тайзър.

— А дори и да знае да плува, той сигурно ще си удари главата в стъпалата на стълбата.

Лицето на Тайзър стана сиво и той се дръпна назад.

— Не ме гледай така, Марк! — изписка той. — Погледът ти ми смразява кръвта.

Марк пък като че ли забрави за неговото присъствие.

— Брадлей скоро ще бъде тук — срещнах един от моите хора, който ми каза, че Брадлей ще дойде.

— Е, добре — изскърца Тайзър. Очите му пак се отправиха към дупката.

— Би било ужасно, ако се случи инцидент с Брадлей, нали? — Той като че говореше на себе си, но Тайзър знаеше какво се крие в ума му и изписка от ужас.

— Не се бъркам в това, Марк, не се бъркам! Не можеш да си играеш с Брадлей. Ти си луд!

Очите на Марк Джил не се откъсваха от зеленикавата вода.

— Пред свидетели — каза той, — нямам нищо общо с това, а също и ти. От какво ще се плашиш? Красива дупка, нали Тайзър?

— Затвори я! — прошепна пребледнелият човек. — Разболявам се, като я гледам.

Марк Мак Джил бавно стана и като вдигна килимчето, което беше станало твърдо от прах и старост, постави го внимателно върху зеещия отвор.

— Нека го обмислим — каза той.

Той заобиколи бавно около капака, с очи в килима.

— Това е една от любимите ми мечти. Представи си, че стъпи върху килима…

— Добре ще бъде, Марк — каза Тайзър нервно. — Чудесна мисъл, но…

— Цял живот съм мислил и мечтал за момента, в който ще го видя мъртъв, ще го чуя да вика за помощ…

По стълбите се чуха стъпки. Тайзър позна кой идеше.

— Затвори го! Затвори го! — изписка той и затича към бурето, което служеше за маса. Преди да го достигне, Марк го блъсна настрана и в този момент влезе Брадлей.

Той беше все старият, усмихнат, доверчив и добре разположен Брадлей.

— Добро утро, Мак Джил! — Той се спря на няколко стъпки от килима. Тайзър, парализиран от ужас, не можеше нито да се движи, нито да говори: очите му бяха впити в смъртоносния килим и той не можеше да ги откъсне оттам.

— Ли Жозеф се е върнал: ти си дошъл да го видиш, нали? — каза Брадлей. — Бих искал да говоря с вас тримата.

— Защо не само с двамата? — каза Марк хладно. — Той сега не е тук. Изкусният стар дявол! Сигурно се крие пак някъде! Обзалагам се, ти знаеш къде се е крил през цялото си отсъствие. Ти си много умен, Брадлей. Няма да се учудя, ако те повишат за това.

Усмивката изчезна от очите на Брадлей.

— Не се опитвай да се шегуваш с мен — каза той и направи няколко крачки напред, все по-близо до килима.

До самия му ръб той се спря и викът застина в гърлото на Тайзър. Марк се засмя:

— Сега не си в съда, нали Брадлей?

Брадлей се усмихна и се обърна към вратата.

— Ще говоря с вас по мой собствен метод…

— Когато си заобиколен с двадесет полицаи, които те пазят ли? — изръмжа Марк.

Брадлей изведнъж се обърна и тръгна към него. Марк стоеше на такова място, че за да го достигне, Брадлей трябваше да стъпи на килима.

— Мислиш ли, че се нуждая от охрана срещу такъв плъх като теб? — каза той гневно.

— Стоиш на твърде почтено разстояние — изсъска Марк.

— Защото се страхувам от теб — каза детективът саркастично.