Едгар Уолъс - Летящата бригада

Намерението му беше ясно. Ан отвори чантата си и извади еднофунтова банкнота.

— Благодаря ви — каза мистър Седемен тъжно. — Ще получите скоро разписка от касиера. Полицията е много немарлива. Вече съм направил три пътувания до „Леди Стерс“, които са съпроводени с тежки разноски за трамвай и подкрепяне на силите, но досега сметките ми биват игнорирани.

— Често ли ходите в „Леди Стерс“?

Той тъжно кимна.

— Срещали ли сте мисис Шифен? Тя се грижи за къщата — благородна душа, омъжена за съпруг с не особено морални качества. Но самата тя… — старецът погледна през прозореца, усмихна се и млясна с уста.

— Но, мистър Седемен!

— Аз се възхищавам само от красотата — старецът побърза да я увери, — както бих се възхитил от една картина на Леонардо да Винчи, от статуи на Белвенуто или от някой италиански залез.

И после, изведнъж:

— Нося едно съобщение за вас. — Той бръкна в джоба на дългия си редингот и извади едно писмо. По почерка тя позна, че е от Брадлей.

Съобщението беше късо:

„Моля те, недей напуска днес апартамента си, колкото и настоятелно да е. Всичко, каквото намериш за добре, съобщавай на 5-00-49“.

— От един духовен приятел — каза Седемен със задоволство.

А когато излизаше от стаята, подхвърли:

— Моля, не казвайте нищо на мистър Брадлей относно моя голям план. Мисля, че той няма да го одобри и тъй като действията ми в миналото винаги биваха криво разбирани, възможно е той да не схване достатъчно добре моята филантропия.

Въпреки загрижеността си, Ан се засмя:

— Искате да кажете, моята филантропия.

— Точно така — каза мистър Седемен.

Тя откри по-късно, че имаше нужда от това предупреждение. В седем часа, докато вечеряше, едно момче й донесе бележка с бланка „Скотланд Ярд“, с която я молеха да се качи в колата, която чака пред вратата. Тя се преобличаше в спалнята си, когато си спомни за съобщението на Брадлей и набра посочения телефон.

— Не, мис, не сме пращали за никого. Кажете им, че ще идете и ние ще дойдем за три минути.

Когато погледна през прозореца, една кола тъкмо се приближаваше към тротоара. Тя се върна при момчето и каза:

— Кажете на шофьора да почака. Ще сляза след няколко минути — каза тя.

Очевидно, който беше в колата, не искаше да рискува. Когато се върна при прозореца да чака пристигането на полицейската кола, автомобилът тръгваше.

Сам Брадлей дойде с бригадата си.

— Защо, за бога, искат да ме отвлекат? Аз не мога да им бъда вече полезна.

Брадлей поклати глава.

— Ако те имат в ръцете си, ще имат коз да преговарят с мен — каза той. — Впрочем Марк не знае нищо за днешния инцидент, това е собствен трик на Тайзър. Той е злобен като ревнива жена. Ще пратя една жена да ти прави компания тази нощ — нямаш нищо против, нали? Тя е членка на женската полиция и е много енергична.

Всъщност Ан сърдечно се зарадва, когато видя просто облечената скромна жена, която прекара вечерта с нея, макар че, както по-късно откри, тя хъркаше така непоносимо, че Ан се събуждаше всеки две минути.

Тази нощ не се случи нищо. От Тайзър и Марк нямаше никакво известие. Тайзър прекара една твърде тъжна вечер, като не мислеше за никого друг, а само за себе си. Къщата му беше малка, в една тясна уличка, която се отделяше от Бейсуотър Роуд. Той живееше съвършено сам, защото двете слугини идваха само през деня и напущаха в шест вечер. След този час, когато имаше нужда от храна, готвеше си сам. Той тъкмо пържеше яйца с шунка, когато звънецът остро иззвъня. Фигурата, която най-малко очакваше и желаеше да види, стоеше на прага.

— Влез, скъпи Марк — каза той тихо. — Тъкмо щях да ти пратя една бележка да дойдеш да видиш новата ми квартира.

— Спестих ти парите за марка — каза Марк. — Има ли някой в къщата?

Тайзър се захили.

— Няколко слуги и слугини. — Той извика по посока на стълбите: — Не искам никой да ме безпокои. Мистър Марк Мак Джил е тук.

Когато се обърна, Марк се усмихваше.

— Твърде лошо изпълнено — каза той. — И да не бях видял слугите ти да излизат, пак щях да знам, че си сам. Не се страхувай, не съм дошъл да си разчистваме сметките.

След това, в полумебелираната стая, която Тайзър използваше за кабинет, последва един разговор, който не беше така неприятен, както Тайзър имаше причина да предполага. Той можеше да понася хладните обиди, които му хвърляха, защото очакваше нещо много по-страшно, и Марк, който четеше мислите му и видя явното облекчение в лицето на събеседника си, обясни защо не беше си послужил с най-силното обвинение.