Едгар Уолъс - Летящата бригада

Тя първа стигна до полицая, който очевидно не беше ранен, макар и в шлема му да личеше голяма пукнатина. Преди още той да успее да разпръсне тълпата, тя видя друга кола да лети в същата посока, в която беше заминала туристическата. Тя беше пълна с мъже и звукът на сирената й спря цялото движение. Колата зави зад същия ъгъл и изглеждаше, като че ли взе завоя на две колела. Тя чу някой да казва „Летящата бригада“ и се чудеше откъде се беше появила.

Някакъв непознат каза нещо, което я накара да потрепери.

— Видяхте ли човека, който стреля?

Лицето му беше бледо като чаршаф. Ако той не е наркоман, тогава и аз не съм доктор.

Тя се почувства като болна. Може би самата тя беше спомогнала този полулуд престъпник да се сдобие със страшния прах. Ако полицаят беше умрял, смъртта му щеше да лежи на нейната съвест.

Тя побърза да се прибере вкъщи.

Когато влезе в Кавендиш Скуеър, видя грамадна тълпа, насъбрала се около нещо. Тя не се опита да погледне, но изтича бързо в стаята си. От прозореца се виждаше всичко. В средата на улицата, обърната на едната си страна, лежеше голяма, сива кола, а друга, по-малка, се беше врязала в носа й. Дори и от това разстояние тя виждаше кървавите петна по улицата.

Ричи пристигна пълен с новини.

— Хванаха двама — те не бяха ранени. Другите изпратиха в болницата… О, да, човекът в малката кола беше мъртъв. Сблъскването е станало отпред. Казват, че шофьорът е бил полузамаян от кокаин…

Тя не искаше да слуша повече и го изпъди навън, като затвори вратата под носа му.

Значи, тази непочтена търговия на Марк нямаше да има край. Тя почваше с тези малки пакетчета, които Ан събираше и разпространяваше с такова леко сърце, като се радваше като глупачка, че измамва полицията и свършваше със смъртта на невинни хора, в мръсни участъци и тъмни килии, където те очакваха идването на неизбежния и страшен час.

Вечерта доведе един посетител — мистър Седемен, много по-добре облечен от обикновено и с бял цилиндър. Никой не знаеше на каква възраст той е почнал криминалната си кариера. Беше видял вътрешността на всички затвори в Англия и в дузина от тях персоналът го приемаше с радост заради разнообразието, което той внасяше в мрачната им работа.

Той беше съвършено трезвен и в обикновеното си разговорливо настроение.

Странното в него беше това, че колкото по-трезвен беше, толкова по-горд се чувстваше. Обичаше да говори за въображаемите си приятели от доброто общество, за този или онзи благородник. Вероятно имаше нещо вярно в това, защото той беше образован човек, говореше френски и немски с голяма лекота, разбираше испански и италиански. Два пъти й беше казал, че е завършил факултет в един от най-старите университети.

— Седнете, мистър Седемен. Мисля, че ви видях вчера…

— Пиян, страхувам се. — Мистър Седемен поклати бялата си глава. — Виното не е същото, каквото беше в младите ми години, или може би етикетите са други. Вчера имах нещастието да пия с едно Величество в един бар в Лонг Акр. Дали човекът беше величествен или не, имам леки съмнения. Той твърдеше, че е истинският цар на Абисиния и искаше да пише на първия министър на тази интересна страна. Всеки случай, той беше чернокож и успях да открия, че продава разни предмети по конните състезания, което, разбира се, не отговаря на твърдението за царския му произход.

Той въздъхна тежко.

— Дойдох да ви помоля да разубедите нашия добър приятел Брадлей, който е едновременно полицай и джентълмен, да изостави плана си да ме праща в санаториум. Целият си живот съм обикалял по санаториуми — той се изкашля, — с изключение на един около Пентонвил — и съм доволен, че темпераментът ми не отговаря на тях. На първо място, аз не съм стар, освен ако, разбира се, наричате четиридесет и девет години старост. — Бледите му очи я погледнаха, но Ан имаше сериозно изражение.

— На второ място, аз съм любител на откритите места и чистия въздух. На трето място, една позната жена ми предлага добър християнски дом, ако полицията има търпение. Тя излиза от Холоуейския затвор следващата седмица. Между другото, мис Перимен, нейното име е така сходно със Седемен, че мисля, че почти сме роднини. Както казах, въпреки нещастието и безпокойствата на номадския ми живот, ако мога да се изразя така пред една леди, аз все още се интересувам от хората, които живеят в мизерия и имам един велик план. Ако мога да събера достатъчно пари, да построя редица вили някъде около Ешер. Мястото е чудесно. Събрал съм вече, или по-скоро на път съм да събера, около три хиляди и седемстотин фунта и добри приятели постоянно дават това, което могат да отделят за подпомагане на тази благородна цел.