Едгар Уолъс - Летящата бригада

— Да, с Марк е свършено — Тайзър почти се развесели при тази мисъл. — Той печелеше много и сега, ако е умен, ще изчезне. Но суетата е слабостта му. Колко е жалко това, скъпа мис Ан, че толкова мъже, интелигентни и способни в работата си, разбиват кариерите си на една и съща скала. — Той поклати отчаяно глава.

— В какво отношение му е навредила суетата? — попита Ан. При други обстоятелства тя би била весела.

Тайзър сви тесните си рамене.

— За суетата му има много причини — каза той. — Например, въобразява си, че той и само той е сформирал организацията и че той единствен може да я управлява. Вярно е, че има много агенти, които са известни само на него. — Той се усмихна хитро. — Но също и на вас, нали, скъпа мис Ан? Сигурен съм. Агентът от Кардиф, например — каква мистериозна личност! Вие ходихте при него, нали?

Ан не отговори и Тайзър поклати глава примирително.

— Колко потайна сте вие, мис Ан! Предполагам, че ще заминете за Париж и ще почнете пак отначало, нали? Голямо изпитание ще бъде за вас. И аз съм напълно сигурен, че Марк не е бил щедър към вас — признайте!

— Не съм му предоставила случай да бъде щедър — отговори тя.

Тайзър се усмихна.

— Естествено! Не можете да очаквате услуги от такива хора. Но аз не съм от тях. Днес сутринта си казах: „Тайзър, ти трябва да възнаградиш тази млада леди. Иди и изтегли от банката петстотин лири“, което и направих. — Той потупа джоба на жилетката си и тя чу шумоленето на банкнотите. — Петстотин лири — повтори той. — Те много биха ви помогнали.

— Вие искате името на агента в Кардиф и това е цената, която плащате, нали? — попита тя сухо.

— Точно така. Вие сте умно момиче!

Тя сви устни. Той помисли, че я е поласкал.

— Значи вие сте Великия Непознат?

— Как? — каза Тайзър, без да разбира.

— Вие сте човекът, за когото говореше Марк. Човекът, който иска да го конкурира в ужасната търговия.

Лицето му почна да се свива.

— Марк ли каза това? — заекна той. — Ужасна търговия… захарин…

— Кокаин — каза Ан. — Марк знае, че има някой, който използва организацията му…

— Не съм аз — протестира той страхливо. — Моля ви, скъпа мис Ан, ако ви пита, кажете, че не съм аз. Аз само ви изпитвах, ха-ха. — Смехът му беше неестествен. — Да бъда лоялен към Марк е моят ключ към живота, скъпа мис Ан.

Тя си наля чаша чай. Помълча за момент и после:

— Кой уби брат ми?

Едновременно с въпроса си тя вдигна очи и Тайзър се дръпна назад. Няколко секунди той не проговори.

— Брадлей — каза той тъпо. — Марк ви каза…

— Кой го уби? Вие ли?

Той почти падна от стола си.

— Аз? — изписка той. — Добри Боже! Не бих дигнал ръка дори на най-големия си неприятел! Не знам кой го уби. Може би е било нещастна случка.

— Тогава защо казвате, че Брадлей го е убил? — продължи тя безпощадно. — Марк ли беше?

Той я гледаше като вкаменен.

— Марк ли беше? — повтори тя.

— Скъпа мис Брадлей, тоест мис Ан, защо задавате такива въпроси? Те са глупави, нали? Не мога да ви разбера, действително не мога. Не знам нищо за това.

В този момент една ужасна мисъл му мина през главата.

— Вие работите с мистър Брадлей, сигурен съм, мис Ан. Такъв прекрасен човек! Не знам дали има друг човек в света, от когото да се възхищавам повече.

Тя го прекъсна.

— Не работя за никого, даже и за вас не, мистър Тайзър — каза тя. — Трябва да върнете тези петстотин лири обратно в банката, или може би ще се помъчите да помогнете на една от бедните души, които вие и Марк сте съсипали.

Тя изпи остатъка от чая си, сложи чашата, стана и без да каже дума, го остави. Това беше хубав жест, но все пак, когато на долния етаж пожела да заплати една покупка, оказа се, че е забравила чантата си в ресторанта. Тя се страхуваше най-много от това, че Тайзър ще повтори предложението си, обаче с облекчение го видя да излиза от бюфета в момента, когато една от прислужниците се зададе насреща с чантата й.

Вече втори път я забравяше през последните няколко дни. Брадлей веднъж я беше върнал. Тя я сложи на ръката си и излезе на улицата. Тайзър я видя да върви бавно на изток и кимна на човека, който, без момичето да знае, я беше следил през целия ден.

Той беше твърде мрачен човек и дори кожената му яка и готовото палто не му придаваха, макар и отчасти почтен вид.

— Ето жената: не я изпускай от поглед — нареди той. — По улицата има половин дузина полицаи. Кажи на първия, когото срещнеш.

Човекът тръгна след Ан, а Тайзър, като почака, докато той се скри от поглед, извика такси и си отиде в къщи.