Едгар Уолъс - Летящата бригада

— За какво говори Тайзър? — Той изглеждаше много заинтересуван от постъпките на Тайзър.

Невъзможно беше да му каже, защото тя самата не знаеше.

— Това е странно — каза той, когато тя му разправи всичко. — Изглежда, като че ли… — той не завърши изречението. Взе ключа от ръката й, отвори външната врата и тръгна след нея по стълбите. Пак той отвори вратата на апартамента й и влезе пръв вътре.

Отвори вратата на столовата, протегна ръката си вътре, запали електричеството и застана на прага, като наблюдаваше с мрачна усмивка неловкостта на Марк Мак Джил, който седеше до масата.

— Имаше ли някаква пречка при влизането? — попита Брадлей. Гласът му беше като копринен от учтивост.

— Имах ключ — каза Марк Джил хладно.

Брадлей кимна.

— Схващам, че си дошъл около една минута преди мис Перимен и си пратил долу Тайзър да я срещне и заприказва, докато ти влезеш в апартамента й.

Ан се вглеждаше във влезлия, онемяла от удивление. Сега тя си спомни, че когато наближи Уестминстър Бридж, една голяма кола бе задминала таксито и в полудрямката тя забеляза нещо познато в нея.

— Има две неща, които бих могъл да направя — каза Брадлей бавно. — Ако следвам първичните си инстинкти, бих отворил прозореца и бих те изхвърлил навън. Мога и да те арестувам въз основа на две малки обвинения срещу теб. Но предпочитам да те хвана в нещо много по-сериозно.

— Кое е то? — попита Марк почти приятно.

Брадлей се усмихна.

— Мисля, че не е необходимо да ти обясня какво е то — каза той. — Ти отиде да се срещнеш с Ли Жозеф — е, добре, ще го видиш в една от близките нощи и ще го чуеш да отправя обвинение. Много искам да знам как ще приемеш това.

Марк изглеждаше развеселен.

— Ще го поставиш на мястото на свидетелите и ще извикаш духа му да потвърди неговите показания, нали? — каза той. — Не можеш да ме уплашиш, Брадлей, нито да ме измамиш. А колкото до това защо съм тук, мис Перимен знае защо. Тя ми даде ключа.

Този път Ан беше обхваната от гняв.

— Как се осмеляваш да кажеш това… — почна тя, но Брадлей я спря с поглед.

— Той не се опита да разгневи теб, а мен — каза той. — А аз съм един от малкото хора в Лондон, които мъчно излизат от кожата си.

Той посочи вратата.

— Излез вън, Мак Джил!

За момент Мак Джил настръхна, но после, със свиване на рамене, излезе. Те чуха как се блъсна вратата на апартамента му.

— Досега не съм те питал, Ан, но имаш ли роднини или приятели в Лондон?

Тя поклати глава.

— Тогава трябва да идеш в хотел — мисля, че за тази нощ си в безопасност, но трябва да напуснеш утре сутрин. Имаш ли пари?

Тя се усмихна.

— Имам моите зле спечелени пари — каза тя весело. — Мисля, че не трябва да изнеса нито лира оттук. Утре вероятно ще замина за Париж.

— По-добре не напускай още Лондон — каза той бързо. — Искам да хвана Мак Джил, но истинската причина е лична. Искам да те убедя, че Рони…

Тя го прекъсна с жест.

— Ако искаш да остана, докато се отърсиш от това обвинение, ще напусна още сега.

— Сериозно ли? Нямаш ли нито капка съзнание?

— Нито капка. Какви странни изрази имаш! — каза тя със смях.

— Помниш ли когато се срещнахме за пръв път в къщата на Ли Жозеф, как ти ми каза, че никога няма да бъдеш весела, преди да заведеш убиеца на брат ти на ешафода?

Тя потрепери.

— Вече не мисля така — това е било само образно казано. Сега почвам да съзнавам ужаса му.

Последва дълга пауза. Той се страхуваше да я остави, тя не искаше да остане сама.

— Работата на закона не е хубава работа, нали? Спомняш ли си, че за това говорихме в съда? Ще бъде ли страшно лошо за теб, ако, ако… — Той, изглежда, не можеше да намери подходящи думи… — ако се омъжиш за детектив? — И когато тя не отговори, той продължи:

— Каквото и да стане, аз напускам полицията тази година. Предложиха ми да управлявам една голяма кафеена плантация в Бразилия — не знаеш ли, че съм експерт по кафе?

Тя поклати глава.

— Това би било по-добре, отколкото съпруга на полицай, нали?

Ан се мъчеше да избегне погледа му.

— Да, мисля. И после: Мислиш ли да се жениш?

Тя се помъчи да го погледне.

— Мисля, че искам да се оженя — каза той. — Единственият въпрос е дали момичето, за което искам да се оженя, няма да припадне, ако му предложа… — добави той неловко.

— Мисля, че е време да се приберете в къщи — каза тя, като му отвори вратата. — Три и половина през нощта не е удобно време да се разисква върху брака, нали?

Той все още не си тръгваше.