Едгар Уолъс - Летящата бригада

Тя почака няколко секунди, като се мъчеше да чуе какво се говори, после шепотът престана, някъде се затвори врата и така внезапно, както изгасна, лампата се запали. Стаята беше празна.

Тя стоеше неподвижно на прага, като чакаше какво ще се случи. Първият звук, който чу, бе откъм стълбите: шум от стъпките на едър човек и тя чу името си, произнесено с тон на удивление.

— Ан! — и после остро: — Какво правиш тук?

Беше Марк сам.

Той я бутна полека в стаята и като хвана раменете й, обърна я с лице към себе си и впи подозрителните си очи в нейните.

— Кой те доведе тук?

— Едно такси — каза тя, като се опитваше да говори с безразличен тон.

— Защо дойде? Брадлей ли те повика?

Тя отвори широко очи.

— Мистър Брадлей? Не. Дойдох да видя Ли Жозеф.

— За какво? — попита той остро. — Няма да кажеш, че любопитството те е довело дотук, нали?

— Ще ти кажа само това, което искам, Марк — отговори тя спокойно. — Не съм отговорна пред тебе за делата си.

Той помисли за момент с намръщено чело.

— Вижда ли Ли Жозеф? — попита той.

Тя беше почти на път да му каже какво бе видяла, но нещо я накара да скрие това.

— Не, не съм го виждала — каза тя.

За щастие, в този момент той не гледаше към нея, защото Ан не можеше да лъже.

Той отиде към вратата, където тя преди малко стоеше, и като я отвори, излезе вън. Бави се пет минути, после се върна, като обърсваше ръцете си от прах.

— Там няма никой — каза той.

Изведнъж вдигна глава.

— Какво е това?

Ан също чу нисък, прекъснат смях, който изглеждаше да идва от стаята над тях.

Ан погледна към човека до нея.

— Какво беше това? — попита тя тихо.

— Прилича на Ли — каза той с гримаса. — Той е луд.

Те почакаха, но нищо друго не се чу и после изведнъж Ан почувствува ужасен страх: имаше усещането, че я наблюдават невидими очи.

— Не си отивай — каза той, когато тя се обърна към вратата, — аз ще те заведа в къщи…

— Ще се върна сама, имам такси.

— О, твое ли е? — попита той. — Аз го видях в една странична уличка и помислих, че е някой от летците.

Той я последва до улицата и отвори уста при неочакваната гледка. Три полицейски коли бяха спрели до отсрещния тротоар, една зад друга. Освен тримата шофьори, които стояха неподвижни до кормилата, нямаше следа от бригадата.

— Какво правят тук? Не ги видях, когато влизах — каза Марк и за пръв път гласът му издаде безпокойство. — Не си виждала приятеля си Брадлей, нали?

Тя не отговори на това, но пресече бързо улицата към автомобила си.

През това време Марк беше върнал част от обичайното си хладнокръвие.

— Не би желала да ме вземеш със себе си, нали? Добре, не е необходимо. Защо дойде тук, Ан? — попита той с безразличие. — Брадлей ли ти предложи да се срещнеш със стареца?

— Не — отговори тя късо, като влезе в автомобила и дръпна вратата след себе си.

Тя беше така уморена, че дремеше през целия път назад, докато таксито спря пред къщата й. Докато плащаше на шофьора, една фигура бързо приближи към нея. Не беше мъчно да познае по походката Тайзър.

— Виждали ли сте Марк, мис Ан? — попита той с треперещ глас. — Аз го чаках.

— Той е в „Леди Стерс“ — каза тя.

— „Леди Стерс“! — изписка той. — И вие ли бяхте там? О, моя мила мис Ан, колко рисковано, колко глупаво!

Тя би го задминала, но той стоеше на пътя й.

— Не си отивайте още, мис Ан — каза той. — Имам още нещо да ви казвам, нещо много важно! Отнася се за… хм… положението, в което се намираме всички ние.

Тя беше озадачена от държанието му, от несвързания му говор. Първото й впечатление беше, че е пиян, обаче после разбра, че не е.

— По-добре утре сутрин, мистър Тайзър… — почна тя.

… И после, за нейно учудване, той се обърна и избяга. Тя чу шум от приближаване на автомобил, видя два силни фара и една кола спря до тротоара. Беше една от полицейските коли и позна човека, който скочи от нея.

— Защо стоиш на улицата? Нямаш ли ключ? — попита Брадлей.

Неговото присъствие я изпълни с някакво странно чувство на спокойствие и тя се засмя почти истерично.

— Да, само мистър Тайзър искаше да ми говори.

— Тайзър, а? Мислех, че чака в апартамента на Мак Джил — каза Брадлей. — Какво каза той?

Тя поклати глава.

— Нищо важно.

— Ти беше в „Леди Стерс“, нали? — и после със смях: — Няма да бъда потаен — знам, че си била. Бих желал да не ходиш там, Ан, докато аз не те помоля за това, а тогава ще бъда там, за да те пазя. Мога ли да дойда с теб горе?

Много странно, но тя не видя нищо необикновено в тази молба, макар че беше почти три часът.