Едгар Уолъс - Летящата бригада

Тя беше в един магазин в Оксфорд Стрийт, когато забеляза присъствието на Тайзър. Стори й се, че вече го бе виждала този следобед. Напоследък той не пиеше много, но този път трезвостта му беше очевидна. Той срещна погледа й с мазна усмивка и белите му ръце трескаво почнаха да се търкат една о друга. Той беше нервен както обикновено, защото хвърли бърз поглед зад себе си, като че ли очакваше, че го наблюдават. Тя отново насочи вниманието си към стоките, като изчакваше той да изчезне в навалицата от купувачи. След няколко секунди, за свое учудване, тя го видя до себе си.

— Добър ден, мис Ан. Надявам се, че не съм дошъл в неудобен момент, но бихте ли ми направили голямата чест да пиете чай с мен… на четвъртия етаж има бюфет.

Отначало тя искаше да откаже, но не обичаше да накърнява чувствата дори и на най-неприятния от познатите си. Подсъзнателно дори се радваше на поканата, тъй като Тайзър беше подходящ източник на информация.

— Ще се кача горе да ангажирам маса — каза той нетърпеливо, когато тя кимна. — Сигурен съм, скъпа мис Ан, че няма да ме разочаровате.

Тайзър умееше да изчезва моментално. Движенията му бяха така скрити и бързи, че наблюдателен човек веднага го губеше от поглед. Сега той изчезна, преди тя да успее да си обърне главата. Малко време след това, когато се изкачи с асансьора в ресторанта, тя го намери да седи до една маса в ъгъла пред прозореца, който гледаше към Оксфорд Стрийт. Той стана толкова рязко, че едва не обърна масата, като я отрупваше с несвързани благодарности.

— Преди всичко, скъпа лейди — почна той, когато тя седна, — аз не съм отговорен за това, което се случи миналата нощ. Бях ужасен, когато Марк…

— Да не говорим за това, мистър Тайзър — каза тя.

— Добре, добре — каза той бързо. — Беше много неприятно. Неджентълменско… лошо! Но Марк е такъв — грубиян, скъпа мис Ан.

— Виждали ли сте Ли Жозеф? — попита тя.

Лицето му, ако въобще беше възможно, стана по-бледо.

— Не, не съм виждал този мил старец. Какъв характер! Той като че ли е излязъл от някоя книга на Дикенс!

Тя едва се сдържа де не каже, че и сам той прилича много на една от отблъскващите фигури в „Дейвид Копърфийлд“.

— Неговите духове, например — продължи Тайзър. — В тях има нещо патетично, нали? Не че той действително вижда духове — вие не вярвате в такива неща, нали, скъпа мис Ан?

Той крадешком хвърли поглед към нея. В очите му се четеше загриженост. Какво я накара да каже това, тя не знаеше, но преди да помисли, вече бе попитала:

— Той вижда духа на Рони, нали?

Тя беше поразена от собствената си измислица. Ефектът върху Тайзър беше страшен: челюстта му се отпусна и лицето му се сви от страх.

— Не казвайте това! За бога, не говорете за това! — изписка той. — Не мога да понасям — действително не мога. То е непочтено, ужасно.

— Вярвате ли в тези неща?

Тя зададе въпроса повече, за да го успокои, отколкото да спечели доверието му.

— Не, не вярвам! Това е абсурд, липса на научна обосновка. Аз имам диплома, знаете ли, мис Ан… естествени науки. Тези неща са абсурдни. Но аз съм нервен човек и не мога да понасям даже да се разисква… за духове!

Но Ан беше добила твърдост. Сега тя можеше да казва неща, които преди няколко седмици не би и помислила.

— Ли Жозеф е видял, когато са го убили, нали?

Тайзър не направи нито жест на одобрение, нито на отказ. Той се вгледа в нея, като мигаше често, отвори уста в нещо като усмивка, но то беше по-скоро гримаса. Тя повтори въпроса си:

— Не знам, но, в името на добротата, да говорим за други неща.

Той извади голяма бяла кърпа и избърса лицето си.

— Някой ден трябва да дойдете на чай в моята малка къща — не, не, не Дома. Аз имам една pied-a-texxe към Бейсуотър Роуд.

Той изведнъж спря с отворена уста.

— Какво ме накара да кажа това? — попита той шепнешком. — Нали няма да кажете на Марк, скъпа мис Ан? Не знам защо ви го казах. Това показва само доверието ми във вас. Просто бих искал да ви я покажа. Там имам мебели за три хиляди лири… от спестени пари. Но няма да кажете на Марк, нали?

Тя поклати глава.

— Въобще не съм склонна да говоря с мистър Мак Джил — каза тя.

Той въздъхна тежко и се усмихна.

— Марк е странен, но, страхувам се, с него е свършено. Толкова глупаво е да накараш полицията да говори за теб, той си спечели един неприятел в лицето на скъпия мистър Брадлей — какъв гений е този човек! Той е извънредно способен полицай. Трябваше да бъде…

Той не можа да довърши. Ан би могла да направи това.