Едгар Уолъс - Летящата бригада

Тя отиде в стаята си да се приготви за пътуване. Когато се върна, Марк й каза, че вече е поръчал колата; тя трябваше да я вземе след половин час при Ледброк Гроув.

— Вземи таксито там, моя мила. — Той я погледна замислено. — Няма да те моля да запазиш в тайна това малко приключение, защото ти вярвам, Ан, знам, че колкото и да обичаш Брадлей, няма да ми причиниш беда.

— Захарин ли е?

— Кълна се — имаш честната ми дума! Не знам кое е по-ценно.

Тя предполагаше, че Брадлей или хората му наблюдават къщата, но не забеляза никакъв детектив да я следи, докато отиваше към Бонд Стрийт.

Тук взе такси и десет минути по-късно го освободи на мястото на срещата. Колата пристигна след пет минути, голяма, красива лимузина и след като плати на шофьора и му даде инструкции, тя се настани удобно във вътрешността.

Като способен шофьор, тя мразеше много бързото каране и сега беше доволна от равномерния ход. След като минаха Гринстид, тя изучи плана. Той можеше да бъде разбран и от дете.

Тя насочваше шофьора където искаше, докато стигнат мястото, откъдето бе решила да започне търсенето си.

Небето бе покрито с облаци. Сега се радваше на това, защото валеше ситен дъжд. Това беше обстоятелство, което правеше обяснението й на шофьора да звучи неправдоподобно.

— Елате след половин час да ме вземете — каза тя. — Един мой приятел е бил скоро тук и е изгубил нещо. Отивам да го търся.

— Не мога ли да ви помогна, мис? — каза шофьорът, като ставаше.

— Не, не — каза Ан бързо, — по-добре сама да го потърся.

Той не искаше да я остави сама в това пусто място, но тя го накара да отиде стотина ярда нагоре по неравния път и там да я чака.

Първият обект беше езерото. То бе твърде голямо и доста дълбоко, защото имаше табелка, която забраняваше къпането. Малка гора от храсти го обграждаше, а високата трева правеше мястото идеално за скривалище.

Тя претърси систематически околността, като разбутваше всеки храст с бастуна, който беше донесла. Половинчасовото търсене не даде никакъв резултат. Тя се страхуваше да не би шофьорът, воден от желание да помогне, реши да се върне. Може би полицията е вече огледала местността и е открила пакета. Възможността, че сега я наблюдават и могат да свържат присъствието й тук с пакета, я изпълни за момент с панически страх.

Вече щеше да се откаже от търсенето, когато видя един счупен клон на едно малко дръвче. Клонът беше откъснат и лежеше в краката й. Мястото беше още прясно и тя започна внимателно да търси наоколо. И после изведнъж намери пакета. Кафявата хартия, която го обвиваше, беше просмукана с вода и една от вървите скъсана. Той имаше форма на топка и тя знаеше, че съдържанието е обвито с много пластове хартии. Извади от джоба си ножа, който бе взела със себе си, отряза връвта и отстрани опаковката. В средата имаше квадратна кутия от алуминий, капакът, на която беше запечатан с восък. Тя счупи печатите, отвори капака и изтърси около дузина добре познати пакетчета. Отвори една от тях. То съдържаше бял, кристален прах и тя бързо прехвърли около една лъжица в кутията, която беше донесла специално за целта. След като направи това, събра всичко и заедно с кутията го хвърли в езерото, колкото може повече към центъра. Кутията все още плуваше над водата, когато чу гласа на шофьора. За щастие той не можеше да я види и тя изтича към шосето.

— Безпокоях се за вас, мис. Тъкмо видях някакъв скитник да ви наблюдава.

— Къде е той? — попита тя бързо.

Тя се огледа, не се виждаше никой. Сърцето й биеше лудо, когато се върна към колата, като стискаше здраво кутията със „захарина“ в ръката си.

— Намерихте ли това, което търсехте?

— Да — каза тя задъхано.

Преди да седне в колата, тя чу възклицанието на шофьора и се обърна. Някакъв скитник или работник отиваше в обратна посока — дори от толкова далеко тя видя грубите му дрехи.

— Аз не видях колата, а вие, мис?

— Колата? — попита тя.

— Да, чух мотора й, но не я видях.

Тя бързо огледа местността: не се виждаше автомобил. Скитникът, или който и да беше, също беше изчезнал.

— Да тръгваме — каза тя. — Заведете ме до Кавендиш Скуеър.

Няколко пъти по обратния път тя погледна назад, като очакваше да види мистериозната кола да я преследва, но когато влязоха в предградията на Лондон, колите бяха нарядко и те ги задминаваха.

Когато се качи в апартамента си, първото нещо беше да скрие малката кутия. След като направи това, тя отиде при Марк и го намери излегнат на канапето да чете. Той веднага стана.