Едгар Уолъс - Летящата бригада

Тя поклати глава.

— Ако искаш да кажеш да ви предам — не. Бих ли могла да кажа нещо повече от това, което казах в съда? Той знае, че съм контрабандистка на… захарин.

Той я погледна остро.

— Защо се спря? — попита той. — Ти не вярваш на тази лъжа за кокаина, нали?

Тя не отговори.

— Да предположим, че е кокаин — продължи той. — В края на краищата хората трябва да получават това, което искат. Би ли ни предала в такъв случай?

— Бих ли отишла в полицията да им кажа? — попита тя. — Не, не вярвам да го направя.

Марк се засмя и я потупа приятелски по рамото.

— Каква скептичка ставаш, Ан! Мислиш ли, че съжалявам за приятелството ти с Брадлей?

— Едва ли може да се нарече приятелство, нали?

— Каквото и да е — сви рамене той. — Ако би могла да го убедиш, че напускам работата — захарин или друго — и че не съм такъв майстор-престъпник, за какъвто ме смятат разни ловци на сензации, би било отлично, Ан. Уморих се от тази работа; спечелих достатъчно пари и сега се оттеглям. На теб принадлежи една голяма част, моя мила.

— Не искам никаква част, голяма или малка — отговори тя спокойно. — Връщам се в Париж.

— В училището? — Той беше явно учуден.

Тя кимна. И после го чу как въздъхна с облекчение.

— Добре, значи това е то. Постъпваш умно. За парите ще говорим по-късно.

— Мистър Тайзър получи ли писмото си?

Неочакваността на въпроса спря дъха му.

— Защо?

Той се опита да срещне острия й поглед, но не можа.

— Защото аз му телефонирах тази сутрин. Един човек ми каза, че е заминал вчера сутринта за Бристол. Сигурно си чакал дълго.

Тя видя как той сви вежди.

— Не те разбирам…

— В парка, срещу Куинс Гейт, в единадесет часа миналата нощ — подчерта тя. — Това беше мястото, където Тайзър щеше да те чака, нали?

Той мълчеше.

— А това беше точно мястото и времето, по което стреляха по Брадлей — продължи тя. — Някой дори би помислил, че вследствие на някаква грешка той е получил писмото, което аз писах и е отишъл там да се срещне с мен.

Той се помъчи да се усмихне.

— Но той е бил разочарован, нали?

Тя бавно поклати глава и видя как устата му се отварят от удивление.

— Беше ли там? — със съмнение попита Марк.

— Бях там — каза тя. — Какво би се случило, ако… ако го бяха убили и намерили писмото ми в неговия джоб?

Той избухна в смях, но това беше изкуствен смях. Марк умееше да се смее така, когато искаше да спечели време и размисли.

— Каква глупава идея ти е дошла в главата сега? — каза той. — Тайзър получи писмото ти. Той ме повика миналата нощ и ми каза, че не ще може да дойде.

— От Бристол ли? — попита тя спокойно.

— Разбира се, не! Не си въобразявай, че Тайзър казва винаги истината на тези момчета от Дома, нали? Миналата нощ той беше в Лондон; всъщност видях го в ресторанта, където вечерях, само за няколко минути.

Той я наблюдаваше замислено. Студените му очи приличаха твърде много на змийски.

— И така, ти отиде да се срещнеш с Брадлей и го предупреди, нали? Това е страшно близо до предателство, моя мила. Много ли си влюбена в него?

Тонът му беше до известна степен саркастичен и весел — помисли тя. Марк имаше някаква странна способност да се абстрахира и би могъл спокойно да наблюдава отстрани не само останалия свят, но и самия себе си.

— Няма ли да отговориш? Не прави грешка, Ан. Този човек си играе с теб така, както би си играл с някоя прислужница, ако иска да хване любовника й. Не му се доверявай! Спомняш ли си какво му каза в съда? Той живее върху разбити сърца. Не искам да те видя като негова плячка. Това би било твърде лошо.

И после изведнъж той промени темата на разговора.

— Предполагам, че не си виждала или чувала нещо за Ли Жозеф през време на странстванията си? Той не беше вчера в Хайд парк, нали?

Тя поклати глава.

— Не съм го виждала, откакто беше тук.

— И никой друг не го е виждал. Старият дявол се крие. Цигулката му също така не се чува.

Тя се готвеше да излиза, когато той я повика обратно.

— Няма да забравиш Рони, нали, Ан? Не е от значение какъв съм аз или какво съм направил, дали търгувам с кокаин или със сладка стока, това не променя факта, че Брадлей уби брат ти.

— С какво търгувахте? — попита тя и една загадъчна усмивка беше отговорът му.

— Със захарин — каза той спокойно. — Но има ли това някакво отношение към смъртта на Рони.

— Не знам. — Тя говореше с мъка, като че уплашена от твърдението, което изказваше. — Ако бях полицай и познавах хората, които разпространяват тази адска стока, не бих се поколебала да убия човека, който я носи. Страшно е да казвам това, Марк, но така го чувствувам. Като си представиш какво прави тя на хората, които я взимат, как разрушава всичко порядъчно в тях, всяка надежда — почти всичко човешко, смъртта изглежда твърде малко наказание.