Едгар Уолъс - Летящата бригада

Тя все още се смееше, когато окачи слушалката. Марк вероятно е телефонирал в Дома да пита дали Тайзър е заминал и е узнал, че той е говорил с нея. Оттам и уплахата на Тайзър.

Тя не мислеше за опасността, на която сама се излагаше. Че такова едно писмо, намерено в убития или наранен Брадлей, би било доказателство срещу нея, тя не мислеше. Виждаше само опасността, която висеше над Брадлей и с безпокойство се свърза със Скотланд Ярд.

Брадлей беше излязъл, тя говори с помощника.

— Когато се върне, кажете му да се обади! — каза тя и даде името си.

Стори й се, че гласът на помощника прозвуча учудено.

— Добре, мис, ще му съобщя — каза той.

Стана следобед, преди да съобрази, че не е хапнала нищо от сутринта и взе да си приготви закуска. Вече бе уволнила единствената си прислужница и сега сама вършеше къщната си работа. Последните дни бе посветила в търсене на квартира. Очевидно искаше да скъса веднага с Марк Мак Джил и бандата му.

Имаше малко пари. Марк й плащаше добре, но тя не беше пестила. Можеше да се върне на учителското си място: първото нещо, което направи след нощта, когато се появи Ли Жозеф, беше да пише на училището в Отьой за място. Отговорът беше, че директорът е някъде в Южна Франция — трябваше да почака още известно време.

Стана четири часът, а Брадлей все още не беше телефонирал. В шест тя звъня в Скотланд Ярд, но не можа да влезе във връзка с човека от тази сутрин. Брадлей вероятно беше ходил да прегледа писмата си. Тя попита къде е сега, но не й отговориха. Човекът, който приказваше с нея, каза, че Брадлей стоял само няколко минути и вероятно не е получил нейното писмо.

С течение на часовете безпокойството й растеше. В десет и половина тя се облече и излезе. На прага срещна Марк, който влизаше.

— Хелоу — каза той учудено. — Къде отиваш?

— На разходка — каза тя.

— Да дойда ли с теб? — предложи той.

Тя поклати глава.

— По-добре не, Марк.

Явната й веселост го измами — че тя излизаше по това време, беше всъщност по-добре.

— Всичко хубаво — каза той.

Тя стигна Куинс Гейт в единадесет без четвърт и докато влизаше в парка, чу звънец от амбулаторна кола и сърцето й спря да бие.

Тя видя фигурата на човек — беше един от градинарите, който се приближаваше.

— Да не би да се е случило нещастие? — попита тя тихо.

— Да, мис, блъснали са някакъв човек близо до Марбл Арч, мисля, че не е тежко ранен.

Тя кимна, твърде задъхана, за да говори, премина покрай него и извървя още известно разстояние.

Само един минувач се виждаше. Той премина, като я гледаше и беше вече готов да заговори, когато тя се обърна настрана. Той се спря, поколеба се за момент и после продължи пътя си.

Откъде щеше да дойде Брадлей, а къде беше опасността? Че опасност имаше — тя беше сигурна.

Един полицай излезе от тъмнината. Тя беше толкова благодарна за появяването му, че дори конят му не я засегна.

— Млада леди, по това време не трябва да стоите в парка.

— Очаквам един приятел — каза тя шепнешком.

Тя чувствуваше как очите му я изучаваха и добре знаеше какво мисли той.

— Съветвам ви да си идете в къщи, мис.

Изведнъж й дойде вдъхновение.

— Чакам инспектор Брадлей от Скотланд Ярд — каза тя задъхано и видя, че думите й направиха впечатление.

— О, така ли, мис. Това е друга работа.

— Бихте ли стояли с мен, докато дойде — продължи тя. — Аз, аз искам да го предупредя за нещо. Страхувам се, че ще бъде нападнат тази нощ.

Човекът наведе малко главата си към нея.

— Аз съм ви виждал — не сте ли вие дамата, която съдиха преди няколко седмици? Тогава давах показания по друго дело в този съд. Мис Перимен, нали?

— Да — каза тя.

Той погледна нерешително към вратата на парка.

— Мистър Брадлей знае ли, че ще дойдете?

— Мисля, че знае — отговори тя.

В този момент тя видя как една фигура бързо влезе в парка и се отправи към тях. Тя го срещна на половината път.

— Искали сте да ме видите? — каза бързо Брадлей. — Какво се е случило? Получих писмото ви в десет и половина тази вечер, когато се върнах. Телефонирах ви, но бяхте излезли.

После той видя полицая.

— Какво иска? — попита той.

Тя обясни малко неразбрано защо беше дошла и след това:

— Помолих го да остане. Помислих, че може да се нуждаете от помощ.

— Не сте ми пратили вие писмото, нали?

Тя поклати глава.

— Марк Мак Джил ли го прати?

Въпросът я уплаши. Дотогава тя не знаеше, че може да причини на Марк непоправима вреда, а това беше последното нещо, което искаше да направи.