Едгар Уолъс - Летящата бригада

— Марк Джил е бил в ресторант „Крейлей“. Той се върнал да каже на слугата си, че излиза и сигурно ви е проследил. Но, кълна се, че е бил в „Крейлей“ в часа на стрелбата. Той е майстор на алибито.

— Намерихте ли хората, които са били в колата?

Той поклати глава.

— Не. Миналата седмица колата е била открадната в Хайбъри. Облицовката от стоманени листове е могла да бъде купена отвсякъде. — И после, изведнъж: — Лека нощ, Ан.

Той хвана ръката й и я задържа за момент.

— Какво ще правим с вас, Ан? — попита той.

Тя поклати глава.

— Не знам, ще се върна в Париж, ако мога. — След това й дойде нова мисъл: — Виждали ли сте Ли Жозеф?

Той кимна.

— Да, утре той отива в „Леди Стерс“. Той ще ви окаже приятелска услуга, ако сте в нужда.

Тя го погледна с удивление.

— Ли Жозеф — добър приятел? Мислех, че е…

— Дванадесетте месеца измениха напълно злите му навици — каза той с усмивка. — Исках да ви кажа само, че можете да му се доверите. Страхувате ли се от него?

— Вие ме питахте това и по-рано — усмихна се тя.

И после, по един най-естествен начин той се наведе и тя почувствува устните му на бузите си.

— Лека нощ, Ан — каза той и я потупа нежно по рамото.

Тя стоеше там, като се опитваше да анализира чувствата си. В едно нещо беше сигурна: тя не се противопостави на тази целувка.

Брадлей позна. В ресторанта, където беше отишъл Марк, имаше достатъчно доказателства, че той е бил там в момента на престъплението. Беше напуснал ресторанта едва петнадесет минути, преди да дойде Брадлей. В единадесет часа той бе обърнал вниманието на съдържателя, че часовникът му закъснява пет минути и беше излязъл едва един час по-късно. Брадлей очакваше всичко това. Той би могъл да се върне в апартамента на Марк Мак Джил и му зададе няколко въпроса, но знаеше, че това няма да доведе до нищо.

Тайзър беше заминал за Бристол с влака в дванадесет часа по обяд. Той беше следен и пристигането му в Бристол докладвано.

Брадлей пристигна в Скотланд Ярд в два и половина мъртво уморен и почна да пише рапорта си.

Членовете на Бригадата бяха много заети тази нощ. Новини за тях идваха през различни интервали и от различни места. Къщата на почтения мистър Леринг беше обискирана. В една пристройка на къщата му беше намерена достатъчно стока, за да бъде той арестуван и сега този обичащ комфорта човек, се опитваше да заспи на твърдата скамейка в участъка.

Тази нощ Брадлей спа на едно канапе в кабинета си: твърде неприятно решение за двамата мъже, които бяха влезли в квартирата му и очакваха неговото връщане. Марк Мак Джил имаше две стрели на лъка си и втората беше двойно по-смъртоносна.

На сутринта:

— Ела при мен — каза гласът на Марк по телефона.

Ан окачи слушалката и свърши спокойно тоалета си. Сутрешната поща й беше донесла писмо от Париж, с което я канеха да заеме мястото в училището, но облекчението й беше по някаква друга причина, примесено с невеселост. Това, значи, беше краят на работата й за Рони! Тя се връщаше при скучната работа в училището, като носеше със себе си сърдечна мъка, съвършено различна от тази, която смъртта на Рони й беше донесла.

Съвсем й беше безразлично дали Марк ще хареса или не това нейно решение. Той никога не беше я виждал толкова господарка на себе си, колкото когато влезе в столовата му.

— Доста закъсня, мила — каза той не без острота. И после, без да чака отговор: — Брадлей, изглежда, е бил на война тази нощ, според сутрешните вестници. Някой стрелял по него в Хайд парк. Това, изглежда, не те учудва — додаде той сухо.

Ан Перимен се усмихна.

— Аз също четох вестниците, Марк — каза тя.

Марк поглади небръснатата си брада.

— Естествено, Брадлей мисли, че аз съм на дъното на всичко. Този човек винаги с мен се занимава.

— Хванаха ли хората, които са стреляли? — попита тя невинно.

Усмивката на Марк беше отговорът му.

— Лично аз не вярвам всичко това да се е случило — каза той. — Брадлей обича да чете името си във вестниците. Това е една от слабостите му. Ти си другата.

Тя не трепна от погледа му.

— Виждала ли си го скоро?

Тя кимна.

— Да, късно миналата нощ.

Тя знаеше, че са му съобщили за това. Вероятно портиерът, който страдаше от безсъние, му беше казал.

— Какво искаше? — попита той. — Сигурно не е обвинявал теб, че си искала да го премахнеш?

— Защо мен?

Марк сви рамене.

— Ти не ми каза доброволно, че си го виждала тази нощ — каза той. — Каза, че си го чела във вестниците. Ан, няма да обърнеш гръб на старите си приятели, нали?