Едгар Уолъс - Летящата бригада

— Намери ли го?

Тя кимна.

— И го потопи? Чудесно!

Тя забеляза, че той беше облечен в стар костюм от груб плат, което беше странно.

— Ти се върна по най-дългия път — каза той хладно, като зае отново мястото си на канапето. — И страшно дълго време търси стоката. Мислех, че никога няма да я намериш.

— Откъде знаеш? — попита тя удивено.

— Защото те наблюдавах — каза той. — Не, не видях точно къде го намери, но знаех, че си го намерила.

— Следи ли ме? — попита тя полуобидено-полувесело.

— Естествено — беше спокойният отговор. — Не мога да поемам рискове.

— Защо не се погрижи сам за него? — попита тя.

— Повтарям, не мога да поемам рискове — каза той, — твърде голям риск би бил този, да ме намерят със стоката в ръка, макар и за няколко минути.

— Предпочете аз да поема всички рискове!

— За теб няма риск, моя мила — каза той весело. — Ти имаш ангел пазител в Скотланд Ярд, а аз — преследващ ме дявол.

Тя извърна глава и го погледна. Усмивката все още стоеше на лицето му.

— Благодаря ти, Ан. Човекът на Брадлей за голямо учудване те изгуби между Бонд Стрийт и Бейсуотър. Видях го да седи в двуместника си твърде печален. На връщане той те видя и сега сигурно е в такси-бюрото да събира сведения.

Тя беше уплашена.

— Видя ли го?

Той кимна.

— Знам всички тези хора как изглеждат. Не са красиви за гледане, но полезно е да ги познаваш. Брадлей скоро ще те повика по телефона да те пита къде си била. Той ще го направи твърде галантно, защото те харесва.

Десет минути по-късно, когато беше вече в апартамента си, телефонът иззвъня и се чу гласът на Брадлей.

— Излизали ли сте днес следобед.

— Да — отговори тя злобно. — Страхувам се, че вашият детектив ме изгуби.

Настъпи кратка пауза.

— Видяхте ли го?

— Да — излъга тя. — Искате да ви кажа къде съм била? В гората Ашдаун.

Отново мълчание.

— Ще ви задам само един въпрос, Ан: донесохте ли нещо от гората Ашдаун?

— Нищо за Марк — отговори тя.

Този път той мълча толкова дълго, че тя помисли, че са ги прекъснали и го извика по име.

— Да, тук съм. Намерихте го, нали? Ние го търсихме цяла сутрин. Надявам се, че сте го хвърлили? — И после, преди Ан да може да отговори: — Мога ли да ви видя тази вечер?

Това беше неочаквана молба.

— Къде? — попита тя.

— Във вашия апартамент. Ще бъдете ли в девет часа в къщи? Не се безпокоите какво ще помисли Мак Джил, нали? Можете да му кажете, ако искате.

— Ще ви чакам в девет — каза тя бързо и затвори.

Ан имаше твърде полезна колекция от книги, включително и „Британска енциклопедия“ и вече бе изучила особеностите на веществото, което мислеше, че съдържа пакетчето. Имаше дълъг и уморителен пасаж по въпроса, как да се открива това вещество. Тя препрочете този пасаж, като си взимаше кратки бележки и малко преди да затворят магазините, отиде и купи епруветки и всички химикали за опитите си. Тя нямаше необходимите фини инструменти и можеше да направи само груби изследвания. Химическите имена на продуктите я ужасиха. Захаринът беше извънредно сладко вещество. Тя опита кристалното съдържание на кутията, като близна леко, но то не беше сладко. Освен това езикът й на мястото, където беше докоснат, стана безчувствен.

Нямаше нужда от епруветките и опитите й. Това беше кокаин — тя го знаеше, беше убедена още когато Брадлей й каза.

Тъй като нямаше никакви познания по химия, по-нататъшните й опити я забъркаха, отколкото да й помогнат. Накрая тя изми епруветките и хвърли кутията и съдържанието й в огъня. Имаше всички доказателства, които й трябваха.

Докато чакаше идването на Брадлей, тя написа едно дълго писмо до Париж и реши да помоли Брадлей да й помогне да замине със сутрешния влак.

Това, което Брадлей иронично наричаше „Дом за изгубени души“, беше спряло да функционира. Когато Тайзър се върна от Бристол, той завари портиера да си грее ръцете пред малък огън.

— Те си отидоха, мистър Тайзър — каза той, като говореше през рамо.

— Отидоха? Кой си отиде?

Портиерът посочи с палец към общата стая и Тайзър най-после схвана, че официалното му занимание беше пропаднало.

— Всички ли? — попита той със съмнение. — Трима щяха да дойдат днес. Не дойдоха ли?

Портиерът поклати глава.

— Не. Няколко момчета ги видяха на излизане и ги взеха със себе си. Само старият Седемен е тук.

Тайзър направи кисело лице.

— Къде е той?

— Храни се — каза портиерът отчаяно. — Поисках да заплати храната, но той ме заплаши, че ще ме удари. Помислих, вие не обичате скандалите, и го оставих да прави каквото иска.