Едгар Уолъс - Летящата бригада

Преди една седмица такава новина би обезпокоила много Тайзър, но той не очакваше все пак подобна развръзка. Професионалните престъпници не обичат да бъдат наблюдавани и постоянните обиски, които бяха правени в Дома, почти всекидневното появяване на детективи за справки бяха направили това убежище опасно.

И Домът беше опразнен. Той струваше на Марк много пари и сега, тъй като беше вече безполезен, той го обяви за продан.

Тайзър не съжаляваше, че напуска едно място, където всякога можеха да го намерят инквизиторите му.

Той отиде в общата стая и намери Седемен да дреме пред останките от обеда си. Седемен го погледна с пламтящ поглед.

— Нямам стая за теб, Седемен — каза Тайзър и гласът му беше съвсем не приятелски.

Старецът се обърна.

— Да не си въобразяваш, че ще спя в този дом на престъпността, добри човече? — каза той злобно. — Признавам, че след напущането му от порядъчните ти приятели, той е по-сносен. Но и така да е, човек с моите социални връзки не трябва да бъде намерен в подобна къща, дори и ако е в напреднал период на лудост, което аз — слава богу — съм избегнал.

Той беше всеки случай близо до този период и Тайзър, който го познаваше, сметна за нужно да се държи по-приятелски.

— Ние винаги се радваме да те виждаме, скъпи приятелю — каза той. — Виждал ли си Марк?

— Не съм виждал Марк — каза Седемен високо. — Аз съм се поправил.

Той кимна на портиера, който стоеше на прага.

— Дай нещо за пиене, Артур! — каза той и Тайзър кимна в знак на съгласие.

По-късно, когато му докладваха, че Седемен си е отишъл, той даде нареждания за изхвърлянето му.

— Кажи му, че Домът е затворен — каза той.

Тайзър седна с голяма чаша уиски пред себе си да работи. Разходката му до Бристол беше доходна. За щастие, синдикатът (той винаги наричаше Марк и себе си с това име) бе успял да скрие голямо количество стока още преди да почнат мъчнотиите и сега, с известна трудност, бе успял да го продаде. Той беше много зает с доклада си, когато прозвуча външният звънец и след няколко секунди Марк влезе в стаята, като затвори и двете врати след себе си.

— Има ли някой в къщата?

— Седемен беше, но си отиде — каза Тайзър.

Марк прехапа долната си устна.

— Този старик работи за Брадлей, не го пускай тук — каза той. Събеседникът му поднесе доклада си, но Марк само хвърли бегъл поглед върху него.

— Може да се случи нещо лошо до утре — каза той. — Бях пратил Ан да събере малко стока от гората Ашдаун.

— Не за да я донесе при теб, нали? — ужаси се Тайзър.

— Не ме прекъсвай! — озъби се другият. — Не, тя имаше нареждания да я унищожи, което и направи, освен една или две унции.

— Всичко, освен една или две унции — повтори Тайзър. — Какво искаш да кажеш, Марк?

— Тя донесе малко в една кутийка. Това ме озадачава. Наблюдавах я през цялото време — не се доверявам на Ан; тя е приятелка на Брадлей. Но не вярвам да ни е предала. Взех кола и я следих, докато намери пакета. Както казах, тя потопи повечето от него, но донесе назад достатъчно, за да ни безпокои. И още нещо: направих едно малко откритие. Имала е среща с Брадлей; той е трябвало да дойде в апартамента й.

— Откъде знаеш? — попита Тайзър.

Марк понякога беше странен. Не обичаше да отговаря на въпроси от страна на подчинените си. Но сега извади едно писмо от джоба си и го хвърли на масата.

— Бележка от Брадлей — обясни той. — Срещнах момчето, което я носеше и я взех от него.

Бележката беше къса и формална:

„Скъпа Ан, страхувам се, че няма да мога да дойда тази вечер; трябва да направя една важна визита. Мога ли да те видя утре?“.

Тайзър се облегна на стола си, блед и треперещ.

— Какво значи това? — изписка той.

Марк Мак Джил се усмихна доволно.

— Ще припаднеш ли, ако ти кажа? Или е донесла кокаина за Брадлей, или пък, за да се увери, че е пренасяла кокаин. Както и да е, тя е опасна. Някой трябва да отиде утре в Париж и да изпрати оттам телеграма до Брадлей, с която тя му пожелава всичко хубаво.

Тайзър бавно вдигна очи.

— Какво ще стане с Ан? — попита той с глас, който издаваше безпокойството му.

— Домът е празен, казваш — така ще е по-лесно…

Телефонът иззвъня и Тайзър подскочи от страх.

— Виж кой е! — изкомандува Марк.

Треперещият му събеседник вдигна слушалката.

— Кой е — почна той и после чу гласа.

— Добрият Тайзър ли е там? Марк при теб ли е? На Марк искам да говоря.

Тайзър покри наустника с ръка.

— Ли! — прошепна задавено той. — Иска да говори с теб, Марк…