Мери Кларк - Нощта на бухала

— Отведи ме, скъпи! Не е ли забавно?

Джейк Перкинс остана до късно, за да напише статията си, посветена на банкета, за „Стоункрофт Газет“. Домът му на Ривър банк Лейн гледаше към Хъдсън и той високо ценеше този изглед, така както ценеше няколко неща в живота си. На шестнадесет години се смяташе за нещо като начинаещ философ, талантлив писател и добър ученик, проницателно изучаващ човешкото поведение.

В момент на дълбокомислено разсъждение Джейк реши, че приливите и вълните на реката символизират настроенията и страстите на хората. Той обичаше да включва подобни, според него задълбочени умотворения в новинарските си истории. Знаеше, разбира се, че статията, която иска да напише, никога няма да мине през ситото на господин Холанд, учителя по английски, който бе и главен редактор, и цензор на вестника. Но за свое собствено удовлетворение Джейк седна и написа онова, което искаше, преди да напише онова, което трябваше.

„Доста овехтялата банкетна зала на позападналия «Глен-Ридж Хаус» бе леко поосвежена от сините и бели знамена на гимназията «Стоункрофт». Храната, естествено, беше ужасна, започвайки с нещо, което би трябвало да мине за коктейл от морски дарове, последвано от филе миньон, което хрускаше като пясък между зъбите, гарнирано с леко претоплени пържени на тиган картофи, които съвсем успешно можеха да се използват като смъртоносно оръжие, и повехнали зърна боб. Разтопеният сладолед с шоколадов сос бе венецът на опита на главния готвач да поднесе изискана вечеря.

Жителите на града се присъединиха към събитието в чест на завършилите преди двадесет години възпитаници, които някога са живели в Корнуол. На всички бе известно, че Джак Емерсън, председателят на инициативния комитет и движеща сила на срещата, има и друга цел, скрита зад усилието му да събере в братска прегръдка бившите си съученици. Банкетът също така бе посветен на събирането на помощи за осъществяване строителните планове на «Стоункрофт». Те включват една пристройка, която ще бъде издигната върху земя, притежавана от Емерсън, и построена от предприемач, известен като негов човек.

Шестимата удостоени с медал за постиженията си седяха на трибуната редом до кмета Уолтър Карлсон, директора на «Стоункрофт» Алфред Доунс и част от управителния съвет…“

Имената им нямаха значение за тази версия на статията, реши Джейк.

„Лора Уилкокс беше първата, която получи медал «Изтъкнат възпитаник на гимназията». Златистата й рокля от ламе накара почти всички присъстващи мъже да не чуят нито дума от онова, което каза. А то бе от рода на баналностите колко била щастлива, че прекарала детството си в този град. Тъй като никога не се е връщала тук и никой не е виждал очарователната мис Уилкокс да се разхожда по главната или да спира в наскоро откритото студио да си направи татуировка, спомените й бяха посрещнати с вяли ръкопляскания от учтивост и няколко многозначителни подсвирквания.

Доктор Марк Флайшман, психиатър и телевизионна звезда, произнесе скромна, съдържателна и добре приета от публиката реч, в която предупреди родители и учители за задължението им да работят върху морала и възпитанието на децата си. «Светът ги очаква с нетърпение, за да ги унищожи. Вашата задача е да ги подготвите за борба, като ги накарате да се чувстват добре, дори и да им поставяте подходящи и приемливи ограничения».

Картър Стюарт, драматургът на мрачни «ъндърграунд» пиеси, произнесе реч на две нива, в която заяви, че жителите и учениците, които е използвал като прототипове за героите в своите пиеси, в момента присъстват в банкетната зала. Той също така влезе в противоречие с доктор Флайшман, като оповести, че баща му твърдо вярвал в старите ценности и правила за възпитание, и се съгласи, че спестяването на боя при децата само ги разглезвало. След което благодари на покойния си татко, че е бил такъв праволинеен привърженик на «камшичената правда», и изтъкна, че благодарение на неговото възпитание е придобил онова мрачно отношение към живота, което сега му служело изключително добре.

Речта на Стюарт бе посрещната с нервен смях и вяли, кратки ръкопляскания.

Комикът Роби Брент развесели публиката с много живите и смешни имитации на учителите, които преди години така го били наплашили, че ще се провали, та той наистина щял да загуби стипендията си за «Стоункрофт». Един от тези учители присъстваше и се усмихваше на безмилостната пародия на Брент на неговите жестове и маниери, както и на убийствената имитация на гласа му. Но госпожица Ела Бендър, желязната шефка и страшилище на математическия отдел, едва не се разплака при безжалостното и злостно изпълнение на Брент, който перфектно пародира нейния писклив глас и нервен кикот.