Мери Кларк - Нощта на бухала

— Аз бях най-малкият и най-некадърният от фамилията Брент — каза в заключение Роби. — Вие никога не ми позволихте да забравя това. Хуморът стана моята защита, за което ви благодаря.

След което премига с очи и присви устни точно както директор Доунс го прави и до ден-днешен и му връчи чек от един долар — своя принос към фонда за строителството.

Аудиторията ахна, той извика: «Шегувам се» и размаха чек за десет хиляди долара, който връчи церемониално на Доунс.

Част от присъстващите решиха, че това е страшно смешно. Друга част, като доктор Джийн Шеридан, бяха потресени от шегите на Брент. По-късно тя сподели, че според нея хуморът не бива да бъде жесток.

Гордън Амори, нашият некоронован цар на кабелната телевизия, беше следващият оратор.

— Аз така и не се сприятелих с никого в «Стоункрофт» — откровено сподели той. — Не можете да си представите колко горещо се молех да получа възможност да стана атлет — което доказва старата поговорка «Внимавай за какво се молиш. Може и да се сбъдне». Слава Богу! Благодарение на жестокото прогонване от футболния отбор станах телевизионен наркоман, след което започнах да анализирам глупостите, които слушах и гледах на екрана. След време осъзнах, че мога да обясня защо някои програми или предавания, или комедии, или драми стават, а други не. Това беше началото на кариерата ми. Тя е основана върху отхвърляне, неодобрение и болка. Преди да си тръгна обаче, позволете ми да опровергая един слух. Аз не запалих пожара в дома на родителите ми нарочно. Пушех цигара и не забелязах, че след като изключих телевизора и си легнах, едно въгленче е паднало зад празната кутия от пица, която майка ми бе забравила на дивана.

Преди аудиторията да има време да реагира, господин Амори връчи чек от 100 000 долара за новата постройка на директора Доунс с думите:

— Нека работата по формиране на мозъци и сърца в гимназията «Стоункрофт» да продължава и в бъдеще.“

Със същия успех би могъл да каже: „Вървете да се удавите в езерото“, помисли си Джейк, спомняйки си как Амори бе седнал на мястото си на трибуната със самодоволна усмивка.

„Последният удостоен, доктор Джийн Шеридан, говори за детството си в Корнуол, градът, който е бил територия на богатите и привилегированите почти сто и петдесет години.

— Като ученичка със стипендия знаех, че ще получа отлично образование в «Стоункрофт». Но извън сградата на училището имаше и друго място, което предлагаше богат материал за учене — този град и околностите му. Точно там оцених историята, която оформи бъдещия ми живот и кариера. За което съм му вечно благодарна.“

Доктор Шеридан не каза, че е била щастлива тук, нито спомена, че всички жители от едно време сигурно все още помнят семейните войни на родителите й, които оживявали и развеселявали града, помисли си Джейк Перкинс, нито че често избухвала в плач по време на час след някои от схватките в тези войни, получили по-широка публичност.

Е, утре беше последният ден на цялата дандания, помисли си Джейк, като се протегна и отиде до прозореца. Светлините от Колд Спринг, градчето от другата страна на Хъдсън, бяха леко размити заради падналата мъгла. Дано утре да се вдигне, помисли си той. Щеше да отрази заупокойната служба на гроба на Алисън Кендал и сетне да отиде на кино. Беше подочул, че имената на другите четири момичета, завършили гимназията и умрели, също щели да бъдат почетени на службата.

Джейк се върна на бюрото си и погледна снимката, която бе изровил, след като бе покопал из архивите. По невероятен обрат на съдбата и петте покойници не само бяха споделяли една и съща маса през последната година в гимназията заедно с две от присъстващите почетни гостенки — Лора Уилкокс и Джийн Шеридан, но бяха умрели в реда, в който бяха седели.

Което означаваше, че Лора Уилкокс трябва да бъде следващата, помисли си отвлечено Джейк. Можеше ли това да е просто случайно и странно съвпадение, или някой се бе погрижил да стане така? Но подобно предположение беше лудост! Тези жени бяха намерили смъртта си в период от двадесет години, по различни начини и на различни места в цялата страна. Една от тях дори беше карала ски и най-вероятно бе попаднала на лавина. Тялото й така не било намерено.

Съдба. Беше съдба и нищо друго, реши Джейк.

— Смятам да остана още няколко дни — заяви Джийн на чиновника от рецепцията, който й се обади в неделя сутринта. — Ще представлява ли проблем?

Знаеше, че не. Всички останали гости на срещата без съмнение щяха да си тръгнат към домовете след закуската в „Стоункрофт“, така че би трябвало да останат много празни стаи.