Мери Кларк - Нощта на бухала

Макар че беше само осем и петнадесет, тя вече бе напълно облечена и допиваше кафето и сока, като гризеше от поничките, включени в закуската, която си бе поръчала. След официалната закуска в „Стоункрофт“ щеше да се върне в къщата на Алис Съмърс. Сам Дийган щеше да я чака там и можеха да поговорят на спокойствие, без да бъдат прекъсвани от когото и да било. Сам й бе казал, че колкото и тайно да е било осиновяването, все някъде трябва да е било регистрирано и някой адвокат трябва да е изготвил документите. Беше я попитал дали има копие от документа, който е подписала, отказвайки се от правата си върху бебето.

— Доктор Конърс не ми даде нищо — обясни му тя. — А може би аз не исках да имам каквото и да било, което да ми напомня за постъпката ми. Не си спомням наистина. Бях онемяла, ослепяла и оглушала. Имах чувството, че някой изтръгна сърцето от тялото ми, когато докторът я взе от мен.

Но този разговор наведе мисълта й в друга насока. Тя имаше намерение преди службата за Алисън да отиде на утринната литургия в девет в църквата „Свети Томас от Кентърбъри“. Това беше енорията, в която бе израснала, но докато говореше със Сам Дийган, си спомни, че доктор Конърс също беше енориаш там. Сред мъглата на един от безсънните й часове през нощта й дойде наум, че е твърде възможно родителите, осиновили бебето й, също да са били енориаши от „Свети Томас“.

Бе казала на доктор Конърс, че иска Лили да бъде възпитана като католичка, спомни си Джийн. Ако осиновителите й са католици и членове на църквата „Свети Томас от Кентърбъри“, много е вероятно момиченцето да е било кръстено точно там. Ако успееше да надникне в архивите на църквата от края на март до средата на юли онази година, това можеше да бъде началото на търсенето на Лили.

Когато се събуди в шест тази сутрин, почувства, че по бузите й се стичат сълзи и се чу да произнася молитвата, останала като част от подсъзнанието й. Господи, не позволявай да я наранят. Пази я, Господи, моля те!

Знаеше, че в неделя канцеларията на църквата не е отворена. Но може би след литургията щеше да успее да говори със свещеника и да си определи среща. Поне имаше чувството, че прави нещо и не седи със скръстени ръце. Може би реше да открие някой възрастен отец, който е служил в църквата преди двадесет години. И не бе невероятно той да си спомни за хора, осиновили бебе по онова време.

Чувството за нещо неизбежно, нарастващата сигурност, че Лили е заплашена и е в опасност, бяха станали толкова силни, че Джийн бе убедена, че няма да преживее деня, ако не предприеме някакво действие.

В осем и половина тя слезе долу и взе колата си от паркинга. До църквата имаше само пет минути път. Беше решила, че най-подходящото време да говори със свещеника след литургията, когато той застане на входа, за да поздрави хората.

Тръгна по Хъдсън Стрийт, но осъзна, че е подранила поне с двадесет минути, затова импулсивно зави по Маунтин Роуд, за да мине покрай къщата, в която бе израсла.

Тя бе почти по средата на виещата се стръмна улица. Когато живееше в нея, беше кафява с бежови капаци на прозорците. Сега хората, които я обитаваха, не само я бяха разширили, но и украсили с бели камъчета и боядисани в горскозелено дървени капаци. Новият собственик очевидно бе стигнал до извода, че повече дървета и растения ще разхубавят относително скромния дом. Сега той изглеждаше като малко бижу в ранната утринна мъгла.

Съседната кафява къща с гипсова мазилка, в която някога живееше семейство Съмърс, също изглеждаше добре поддържана, помисли си Джийн, макар че очевидно в момента не бе обитавана. Транспарантите на всички прозорци бяха спуснати, но черчеветата бяха прясно боядисани, живият плет бе скоро подстриган и дългата каменна алея до предната врата имаше нова настилка.

„Винаги съм обичала тази къща — помисли си Джийн, като спря колата, за да я огледа по-добре. — Бащата и майката на Лора я поддържаха с любов, докато живееха тук, а сетне и семейство Съмърс. Спомням си, когато бяхме на девет или десет, Лора каза, че според нея нашата къща била грозна. Аз също мислех, че кафявото е грозно, но не се съгласих с нея, за да не й направя кефа. Интересно дали ще я одобри в сегашния й вид.“

Не че има някакво значение, каза си Джийн, направи завой и тръгна надолу към Хъдсън Стрийт. Лора никога не я обиждаше нарочно. Беше си такава по природа. Освен това бе възпитана да бъде егоистка, но това едва ли й помогна или й донесе особено голямо добро. Последния път, когато бе говорила с Алисън, тя бе споделила, че се опитва да намери работа на Лора в нова телевизионна мрежа, но й било трудно да го постигне.