Мери Кларк - Нощта на бухала

Беше мъжът, чиято коса беше в тон с цвета на бюрото, сети се Джийн, разпознавайки гласа и тона.

— Добре, поемам отговорността — увери го тя.

Докато чакаше, хвърли поглед по коридора. Господи, имате чувството, че никога не е напускала това място, мина през ума й. Госпожа Клеманс беше учителка в занималнята, когато бяха зайци, а нейният чин беше вторият на четвъртия ред. Чу, че вратата на аудиторията се отваря, и се обърна. Видя Джейк Перкинс, репортера на училищния вестник.

— Доктор Шеридан! — Гласът на чиновника бе загубил шеговитата си интонация.

— Да? — Джийн осъзна, че стиска здраво телефонната слушалка. Случило се е нещо лошо, помисли си тя. Нещо много лошо.

— Камериерката влезе в стаята на госпожица Уилкокс. Тя не е спала в леглото си. Дрехите й все още са в гардероба, но камериерката е забелязала, че някои от тоалетите са изчезнали. Мислите ли, че имаме проблем?

— О, ако е взела някои неща със себе си, всичко е наред. Благодаря ви.

Само това оставаше, помисли си Джийн, да задава въпроси. Може да е излязла и да е отишла някъде с някого. Може да е решила да прекара нощта с мъж. Всеки има право на своите слабости и падения.

Тя натисна бутона на телефона, за да прекъсне разговора. Но с кого би могла да бъде Лора? — зачуди се Джийн. Ако можеше да се вярва на Гордън, той я бе отрязал. Твърдеше, че е флиртувала с Джак Емерсън, но не бе пренебрегнала също така Марк и Роби, нито Картър. Вчера на обяд обсипваше Марк с комплименти за това колко успешно било неговото шоу и че може би трябва да отиде на терапия при него. Бе я чула да казва на Картър, че обожава да играе в пиеси на Бродуей, а по късно в бара седеше с Роби на чашка преди лягане.

— Доктор Шеридан, може ли една дума?

Стресната, Джийн рязко се обърна. Беше забравила за Джейк Перкинс.

— Извинете, че ви безпокоя — рече той, без каквато и да е извинителна нотка в гласа, — но се питам дали госпожица Уилкокс е имала намерение да дойде днес тук?

— Не знам плановете й — отговори му усмихнато Джийн. — А сега трябва да се връщам.

Лора вероятно се е сприятелила повечко с някое от момчетата на вечерята миналата нощ и е отишла в неговата стая, разсъждаваше, докато се отдалечаваше тя. Щом не се отписала от хотела, сигурно ще се появи в близките няколко часа.

Джейк Перкинс наблюдаваше изражението на Джийн, докато тя го подмина. Притеснена е и се тревожи, реши той. Но защо? Може би защото Лора Уилкокс не се появи на закуската? Господи, възможно ли е да е изчезнала? Той извади своя мобилен телефон и позвъни в „Глен-Ридж Хаус“, за да провери на рецепцията.

— Имам поръчка за госпожа Уилкокс. Трябва да доставя един букет — излъга той. — Но искам да съм сигурен, че не е напуснала хотела.

— Не, не се отписала — отговори му чиновникът, — но не е спала тук миналата нощ. Не съм сигурен кога ще се върне, за да прибере багажа си.

— Тя имаше ли намерение да остане през уикенда? — попита Джейк, опитвайки се да звучи безразлично.

— Смяташе да напусне около два днес следобед. Поръча кола до летището за два и петнадесет, така че не знам какво да ти кажа за цветята, синко.

— Ще трябва да питам клиента си. Благодаря.

Джейк затвори телефона и го пусна обратно в джоба си. Знаеше точно къде ще бъде в два часа. Във фоайето на „Глен-Ридж Хаус“ в очакване да види как госпожа Лора Уилкокс се отписва на рецепцията.

Младежът тръгна по коридора към аудиторията. Ами ако тя така и не се появи, помисли си. Да предположим, че просто изчезне. Ами ако… Джейк почувства трепета на нервно очакване, който премина през тялото му. Отлично знаеше какво беше това — носът на новинаря и усетът му към горещите новини. Беше прекалено голяма новина за „Стоункрофт Газет“. Но „Ню Йорк Поуст“ щеше да я глътне като топъл хляб. Щеше да уголеми снимката на момичетата на масата, за да бъде готова за статията. Можеше да види заглавието с големи букви: „Поредната жертва от випуска на кутсузлиите“. Супер!

Или може би „Остана само една“. Още по-сензационно.

Добре, че бе направил две много хубави снимки на доктор Шеридан, помисли си Джейк. Щеше да приготви и тях за „Поуст“.

Когато отвори вратата на аудиторията, до ушите му достигнаха първите думи от училищния химн, който гостите пееха дружно.

„Ние те поздравяваме, скъпи «Стоункрофт», място на нашите мечти…“

Срещата по случай двадесетгодишнината от завършването на гимназия беше към своя край.

— Е, всичко свърши, Джийн, време е за довиждане. Радвам се, че те видях. — Марк Флайшман държеше визитната си картичка в ръка. — Ще ти дам моята, ако ми дадеш твоята — добави, като се усмихваше.