Мери Кларк - Нощта на бухала

— Но, разбира се. — Тя отвори чантата си и извади от портфейла си визитка. — Радвам се, че все пак успя да дойдеш на закуската.

— Аз също. Кога си тръгваш?

— Ще остана в хотела още няколко дни. Трябва да направя едно малко проучване. — Джийн се опитваше да говори естествено.

— Утре ми предстоят няколко записа в Бостън. В противен случай щях да остана и да те помоля да вечеряш с мен тази вечер. — Той се поколеба, сетне се наведе и я целуна по бузата. — И както казват хората, пак ще повторя — беше чудесно, че се видяхме.

— Довиждане, Марк. — Джийн се замисли, преди да добави: — Обади ми се, когато си във Вашингтон. — За секунда ръцете им останаха преплетени, след което той си тръгна.

Картър Стюарт и Гордън Амори стояха един до друг и се сбогуваха с разпръскващите се съученици. Джийн отиде при тях. Преди да успее да си отвори устата, Гордън я попита:

— Чу ли се с Лора?

— Все още не.

— На нея не може да се разчита. Това е другата причина, поради която кариерата й се издъни. Беше прочута с това, че караше хората да я чакат. Добре че беше Алисън, която преобръщаше небето и земята, за да й свърши работата. А тя дори не се сети днес за нея.

— Е… — Джийн реши да не изказва нито съгласие, нито несъгласие. Тя се обърна към Картър Стюарт. — В Ню Йорк ли се връщаш, Картър?

— Всъщност не. Напускам „Глен-Ридж Хаус“ и отивам в хотел „Хъдсън Вали“. Пиърс Елисън режисира последната ми пиеса. Той живее на десет минути оттук, в Хайланд Фолс. Трябва да прегледаме още веднъж ръкописа. Затова ми предложи да работим спокойно при него, в случай че остана още няколко дни. Но нямам намерение да се мъча повече в „Глен-Ридж“. През последните петдесет години не са изхарчили и една стотинка, за да направят подобрения.

— Мога да се закълна, че е вярно — съгласи се Гордън. — Имам страшно много спомени от това място, когато работех като пиколо, а сетне и като сервитьор в рум сървиса. Ще се настаня в кънтри клуба. Някои от хората ми ще пристигнат тук. Ще потърсим сграда за главна квартира в тази област.

— Говори с Джак Емерсън — предложи саркастично Стюарт.

— С всеки друг, но не и с него. Моите хора вече са набелязали някои места, които трябва да видя.

— Тогава няма да си казваме довиждане — рече Джийн. — Може би ще се срещнем в града. Каквото и да стане, беше ми приятно да ви видя.

Не беше си взела довиждане с Роби Брент и Джак Емерсън, но повече нямаше търпение и не искаше да чака. Беше се уговорила да се срещне със Сам Дийган в къщата на Алис Съмърс в два часа и беше време да тръгва.

С усмивка на лицето Джийн прекоси фоайето на хотела, като се сбогуваше пътем с минаващите покрай нея хора, и бързо отиде до колата си. Когато влезе в нея, погледна към училището и гробището. Нереалността на смъртта на Алисън отново я порази. Струваше й се така странно да я оставят тук в този студен, дъждовен ден. Често й бе казвала, че е трябвало да се роди в Калифорния, спомни си Джийн, докато вкарваше ключа в стартера. Алисън мразеше студа. Идеята й за рая бе да стане от леглото, да отвори вратата и да скочи в басейна или в океана да плува.

Точно това бе направила сутринта, в която бе умряла.

Тази мисъл не излизаше от ума на Джийн, докато караше към къщата на Алис Съмърс.

Картър Стюарт си бе резервирал апартамент в новия хотел „Хъдсън Вали“ близо до Сторм Кинг Стейт парк. Кацнал на единия склон на планината с изглед към река Хъдсън, той му напомняше за орел с разперени крила с централната си сграда и двете кули отстрани.

Орелът — символ на живота и светлината, на силата и величието.

Работното заглавие на новата му пиеса бе „Орелът и бухалът“.

Бухалът. Симфония, изтъкана от тъмнина и смърт. Хищна птица, която преследва плячката си.

Режисьорът Пиърс Елисън бе харесал заглавието. „Но аз все още не съм сигурен — мислеше си Стюарт, докато спираше пред входа на хотела и излизаше от колата. — Аз все още не съм сигурен.“

Не е ли прекалено очевидно? Символите са предназначени, за да бъдат забелязвани и разгадавани от задълбочени мислители, а не да се сервират на табличка по време на сутрешния бридж в сряда в клуба. Не че тази група зрители се избиваха да си купуват билети за неговите пиеси.

— Ще се погрижим за багажа ви, сър.

Картър Стюарт остави двадесет долара в ръката на портиера. Поне не му каза: „Добре дошъл у дома“ като в „Глен-Ридж“, помисли си той със саркастично презрение.

Пет минути по-късно, с чаша скоч от минибара в ръка, той застана пред прозореца в апартамента. Река Хъдсън беше мрачна и неуморно пришпорваше водите си към океана. Беше само октомври, а във въздуха вече се усещаше полъхът на зимата.