Мери Кларк - Нощта на бухала

Обзет от трепета на очакването, той си представи момента, в който щяха да влязат в къщата, как щеше да затвори вратата зад нея и да види ужасът да се появява в очите й. Моментът, в който тя щеше да разбере, че е хваната в капан.

Всички ръкопляскаха на речта на Лора, след което кметът обяви името на следващия почетен медалист.

Най-накрая всичко приключи и можеха да напуснат тържеството. Той усети, че Лора го гледа, но не отвърна на погледа й. Бяха се разбрали да се помотаят още малко, след което щяха да си кажат официално лека нощ и всеки щеше да отиде в стаята си. Той щеше да я чака в колата.

На сутринта всички щяха да се отпишат от хотела и да отидат на службата в памет на Алисън със собствените си коли, а след това и на прощалната закуска. Така че до този момент отсъствието на Лора нямаше да бъде забелязано и най-вероятното предположение щеше да бъде, че тя просто си е тръгнала по-рано.

— Следват поздравленията, предполагам — рече Джийн, като постави ръката си на няколко сантиметра над китката му. При това движение тя докосна раната от зъбите на кучето. Бухала почувства как от нея бликна кръв, която намокри ръкава на сакото му, и осъзна, че ръкавът на тъмносинята рокля на Джийн може да попие част от нея.

С огромно усилие успя да не се издаде, въпреки болката, която го прониза. Очевидно Джийн не забеляза нищо, защото се обърна да поздрави някаква непозната двойка — мъж и жена на около шестдесет години, които приближаваха към нея.

За миг Бухала си помисли за кръвта, която бе капнала от ръката му на улицата, когато кучето го ухапа. ДНК. Мина му през ума, че за пръв път беше оставил на местопрестъплението физическо доказателство — с изключение, разбира се, на отличителния му символ, който през всичките години непрекъснато бе пренебрегван или пропускан от полицаите. В известен смисъл беше направо разочарован и вбесен от глупостта им, но от друга страна, беше доволен. Ако смъртта на всички жени беше свързана по някакъв начин, за него щеше да бъде доста по-трудно да продължи. Ако решеше да продължи мисията си след Лора и Джийн.

Дори ако Джийн се усъмнеше, че петното върху ръкава й е от кръв, едва ли щеше да се досети откъде се е появила тя и как се е изцапала. Освен това нито един детектив, пък бил той и Шерлок Холмс дори, не би свързал петното от кръв върху роклята на почетната гостенка на гимназията „Стоункрофт“ с кръвта на улицата на петдесет километра оттук.

Дори и след милион години, помисли си Бухала, отхвърляйки идеята като абсурдна.

В момента, в който видя Сам Дийган, Джийн разбра защо Алис говори за него с толкова топло чувство. Хареса й решителното му лице и ясните тъмносини очи. А също сърдечната усмивка и силното ръкостискане.

— Разказах на Сам за Лили и за факса, който си получила вчера — обясни Алис с тих глас.

— Има и още едно съобщение — прошепна Джийн. — Алис, толкова се страхувам за детето си. Едва намерих сили да дойда на тази вечеря. Ужасно ми е трудно да водя светски разговори, когато не знам какво става с нея.

Но преди Алис да успее да отговори, някой дръпна Джийн за ръкава и произнесе с висок глас.

— Джийн Шеридан! О, Боже, колко се радвам да те видя! Ти пазеше децата ми, когато бе на тринадесет!

Джийн успя да се усмихне.

— О, госпожо Родийн, радвам се да ви видя отново.

— Джийн, хората искат да говорят с теб — рече Сам. — Алис и аз ще си намерим маса в залата за коктейли. Когато се освободиш, ела при нас.

Минаха почти петнадесет минути, докато успее да се откъсне от местните жители, които си спомняха детството й или бяха чели книгите й и искаха да споделят впечатленията си с нея. Но най-накрая все пак се присъедини към Алис и Сам на крайната маса, където можеха да говорят, без да бъдат прекъсвани.

Докато пиеха от шампанското, което Сам бе поръчал, тя му разказа за цветето и бележката, които бе намерила на гробището.

— Розата не може да е стояла дълго там. Беше съвсем свежа — обясни нервно Джийн. — Сигурно е оставена от някой човек от групата, който е знаел, че ще отида в Уест Пойнт, и е бил сигурен, че ще посетя гроба на Рийд. Но защо той или тя играе тази игра? Защо са тези неясни заплахи? Защо просто не каже какво иска от мен?

— Може ли аз да поискам нещо от теб сега? — попита учтиво Марк Флайшман, като седна на свободния стол до нея с чаша в ръка. — Търсих те да пийнем по чашка преди сън — обясни с усмивка. — Не можах да те намеря никъде, но най-накрая те видях тук.