Мери Кларк - Нощта на бухала

„Коя съм наистина? Прекалено често дълбоко вътре в себе си аз все още съм бедното отхвърлено момиче, нуждаещо се от обич“ — помисли си Джийн, но Гордън неочаквано се усмихна съвсем по момчешки и й спести отговора, като каза:

— Човек не бива да бъде толкова философски настроен по време на вечеря. Ще си развали храносмилането. Може би ще се почувствам различно, когато ми окачат медала. Ти какво мислиш, Лора?

Той се обърна към нея, а Джийн — към Джак Емерсън, който седеше от лявата й страна.

— Изглежда имахте много разгорещен спор с Гордън — отбеляза Джак.

Тя забеляза върху лицето му изписано силно любопитство. Последното, което искаше, бе да продължи разговора, който бе водила с Гордън, сега и с Джак.

— О, просто си приказвахме за детството си тук — рече безгрижно.

„Тогава бях толкова несигурна в себе си, неуверена, уплашена — помисли си тя. — Така слаба и боязлива. Косата ми висеше на влакна. Непрекъснато, всеки миг, денем и нощем очаквах мама и татко да започнат да се карат и да се хванат за гушите. Чувствах се безумно виновна, когато ми казваха, че единствената причина да са заедно е заради мен. Исках само да порасна и да избягам надалеч, възможно най-надалеч. И го направих.“

— Корнуол беше хубаво място да расте и живее човек — усмихна се сърдечно Джак. — Не можах да разбера защо никой от вас не се установи тук или поне не си купи земя или имот, след като вече сте толкова богати и преуспели. Между другото, ако решиш да придобиеш собственост тук, Джийни, имам няколко терена, за които най-отговорно мога да ти заявя, че са истински бисери.

Джийн се сети, че Алис Самърс й бе споменала за слуха, според който може би Джак Емерсън е новият собственик на къщата й.

— Има ли нещо в моята стара махала? — попита го тя.

Той поклати глава.

— Не. Говоря ти за места с изглед към реката, от които ще ти падне шапката. Кога може да ти ги покажа?

Никога, помисли си Джийн. Не бе дошла, за да живее тук. Искаше само да се махне. Но първо трябваше да открие кой й пишеше за Лили. Това бе само предчувствие, но можеше да заложи живота си, че същият човек в момента седеше в тази зала. Искаше й се вечерята вече да е свършила, за да може да се срещне с Алис и детектива, който тя щеше да доведе. Искаше да вярва, че той ще успее да й помогне да намери Лили и да отстрани всяка заплаха за сигурността й. И когато се увери, че дъщеря й е добре и е щастлива, щеше да се върне към своя свят. Престоят й тук, макар и за двадесет и четири часа, вече я накара да осъзнае, че за добро или за лошо, онова, което бе станала, се дължеше на живота, прекаран тук. Искаше да се примири с миналото. Трябваше да се примири и да го приеме.

— О, не мисля, че горя от желание да си купя къща в Корнуол — отговори на Джак тя.

— Може би не сега, Джийни — кимна той, а очичките му странно блеснаха. — Но съм готов да се обзаложа, че някой ден, при това много скоро, ще ти намеря място, за да останеш. Всъщност съм сигурен в това.

На подобни тържествени вечери почетните гости обикновено се представят във възходящ ред, в зависимост от степента на важност, помисли си Бухала, когато обявиха името на Лора. Тя бе първата, която щеше да получи медала си едновременно от кмета на Корнуол и директора на „Стоункрофт“.

Чантата й за дрехи и малкото куфарче бяха в колата му. Беше ги изнесъл по задното стълбище, през входа за персонала и ги бе сложил в багажника без никой да го види. Като предпазна мярка все пак бе изгасил светлината на служебния вход и си бе сложил шапка и яке, които можеха да минат за униформа, ако някой го видеше от разстояние.

Не можеше да си криви душата — Лора беше много красива. Носеше златиста вечерна рокля, за която трудно можеше да се каже, че „оставя нещо за въображението“. Гримът й беше безукорен. Диамантената огърлица сигурно бе фалшива, но изглеждаше добре. Обиците й обаче бяха истински. Те най-вероятно бяха последното бижу, което бе получила от втория си съпруг. Малко талант, подпомогнат от забележителната й външност, даваха на Лора нейните петнадесет минути слава в момента. И като я гледаше човек, на пръв поглед тя притежаваше приятна индивидуалност, ако не си принуден да слушаш глупостите, които ръсеше.

В момента Лора благодареше на кмета, на директора на „Стоункрофт“ и на гостите.

— Корнуол-он-Хъдсън е прекрасното място на моето детство — лееше суперлативни излияния тя. — А четирите години, прекарани в „Стоункрофт“, бяха най-щастливите в живота ми.