Мери Кларк - Нощта на бухала

— Последният — прошепна на глас Лора.

Думата й причини гадно и неприятно чувство. Цяла нощ бе измъчвана от кошмари. Сънува Джейк Перкинс, онова нападателно, досадно хлапе, което й подаде списък с имената на момичетата, с които обикновено седяха на една маса, за да обядват в училище, и които сега бяха мъртви. Катерин, Дебра, Синди, Глория и Алисън. Пет. Сънува, че той зачертава едно след друго имената им върху листа, докато останаха само нейното и на Джийни.

И двете поотделно бяха запазили близко приятелство с Алисън, а ето че сега бяха единствените живи. Въпреки че живееха врата до врата като ученички, с Джийни бяха много различни и никога не станаха особено близки. Тя бе прекалено мила и добра. Никога не си правеше майтап и не се подиграваше на момчетата, както всички останали от групата.

Стоп! Спри! — предупреди себе си Лора. Не биваше да мисли за лош късмет или проклятие. Имаше само днес и утре, за да хване отново птичето на късмета. Само една дума от новата уста на Горди Амори и щеше да се върне в сериала, който ще снима „Максимум“. Неочаквано и Роби Брент се бе оказал възможност. Ако не се будалкаше и наистина я искаше в своето шоу, имаше реалния шанс да получи ролята. „А аз съм добра в комедиите — каза си Лора. — Дори много добра.“

Освен това тук беше и Хауи, пардон, Картър. Той също можеше да й отвори вратата, ако поиска. Не в негова пиеса, разбира се. Господи! Те бяха не само ужасно депресиращи, но направо невъзможни. Артистичната му мрачност обаче не го правеше по-малко могъщ, когато ставаше дума да помогне на кариерата й.

Нямаше нищо против да играе в някоя хитова пиеса, помисли си тъжно и замислено Лора. Макар че сега, когато Алисън беше мъртва, освен нова роля й трябваше и нов агент.

Тя погледна часовника си. Беше време да се облича. Бе извадила късмет, когато избра облеклото си за разходката в Уест Пойнт. Синият костюм на „Армани“ с шал на „Гучи“ щеше да бъде много подходящ тоалет за хладния ден, какъвто се очертаваше според прогнозата. По думите на синоптиците температурите нямаше да достигнат десет градуса.

„Аз не съм момиче за навън — помисли си Лора, — но след като всички казват, че ще се включат, няма да пропусна мача за нищо на света.“

Гордън, напомни си тя, докато връзваше шала. Гордън, а не Горди. Картър, а не Хауи. Поне Роби си бе останал Роби и Марк все още се наричаше Марк. И слава Богу, че Джак Емерсън, този некоронован Доналд Тръмп от Корнуол, не бе решил да се преименува на Жак.

Когато слезе в обширната трапезария, с голямо разочарование забеляза, че на масата за почетните гости седят само Джийни и Марк Флайшман.

— Слязох само да пия едно кафе — обясни Джийни. — Имам среща с приятелка за закуска. Ще се присъединя към вас направо на обяда.

— Ще дойдеш ли за парада и за футболния мач? — попита я Лора.

— Разбира се.

— Никога не съм ходила в Уест Пойнт — заяви Лора. — Но ти често ходеше, Джийни. Винаги си била силно въодушевена и привлечена от историята. Един кадет, когото ти познаваше, не беше ли убит малко преди завършването си? Как му беше името?

Марк Флайшман отпи глътка от кафето и с изненада видя как очите на Джийн се замъглиха от мъка. Тя се поколеба, а той стисна устни. За малко щеше да отговори вместо нея.

— Рийд Торнтън — рече тихо Джийн. — Кадет Карол Рийд Торнтън младши.

Най-трудната седмица от всяка година беше седмицата, предхождаща годишнината от смъртта на дъщеря й. Тази година тя бе още по-тежка за нея.

Двадесет години, помисли си Алис Съмърс. Две десетилетия. Карън щеше да бъде на четиридесет. Щеше да стане лекар, най-вероятно кардиолог. Това беше мечтата й, когато започна да следва медицина. Вероятно щеше да е омъжена и да има куп деца.

Алис Съмърс си представяше внуците, които никога нямаше да има. Момчето, високо и русо, като Сайръс. Винаги бе вярвала, че той и Карън щяха да се оженят. Единственото нещо, с което Сам Дийган я ядосваше, бе непоколебимата му вяра, че Сайръс е убил Карън.

А дъщеричката им? Каква щеше да бъде тя? Сигурно щеше да прилича на Карън, реши Алис. С фини кости, синьо-зелени очи и черна като катран коса. Разбира се, никога нямаше да узнае това.

О, Господи! Върни времето назад! Изтрий и поправи онази безумна нощ! Това беше молбата, която бе повтаряла хиляди пъти през годините.

Сам Дийган й бе казал, че не вярва Карън да се е събудила, когато убиецът е влязъл в стаята й. Но Алис продължаваше да си задава въпроси. Дали беше отворила очи? Дали бе усетила присъствието му? Дали бе видяла ръката, вдигната над нея? Дали бе почувствала ужасните удари на ножа, отнел живота й? Дали бе усетила болка при проникването му?