Мери Кларк - Нощта на бухала

— Но те ще ми повярват, нали? Ти работеше там и познаваше всеки ъгъл. Искаше да купиш сградата за жълти стотинки, за да направиш базара, както бе планирал. След пожара наистина успя да я вземеш на безценица. — Тя вдигна вежди. — Върви и си вземи ученическата вратовръзка, Джак. След няколко часа няма да съм тук. Можеш да поканиш един или няколко свои съученици или съученички и да си направите истински купон тази нощ. Бъдете мои гости.

Чувството, че най-сетне е започнала да прави нещо, даде на Джийн успокоение. Алис Съмърс й обеща, че ще се обади на Сам Дийган и ще се опита да им уреди среща за неделя следобед.

— Той винаги идва у дома на годишнината от смъртта на Карън.

„Не се налага да се връщам утре в Александрия — помисли си Джийн. — Мога да остана в хотела поне една седмица. Аз съм добър следовател. Може би ще успея да намеря някой, който е работил в кабинета на доктор Конърс, сестра или секретарка, която да ми каже къде е регистрирал ражданията на бебетата, чиито осиновявания е уреждал. Може би този човек пази някъде копия от тези документи. Сам Дийган вероятно ще ми помогне да открия как да ги получа, ако съществуват.“

Доктор Конърс беше взел бебето от нея в Чикаго. Възможно ли бе да е регистрирал раждането на Лили тук? Дали другата майка бе пътувала с него до Чикаго, или той бе върнал Лили в Корнуол?

Всички от випуска, който бяха пътували до Уест Пойнт със собствените си коли, трябваше да ги паркират на паркинга близо до хотел „Теър“. Когато Джийн мина през портата на академията, почувства как в гърлото й се надига буца. Както често през последните няколко дни, тя си помисли за последния път, когато бе идвала тук. Беше на завършването на випуска на Рийд. Тогава бе наблюдавала отдалеч как майка му и баща му получават дипломата и сабята му.

По-голяма част от съучениците й се бяха пръснали наоколо. По програма трябваше да се срещнат в дванадесет и половина в хотела за обяд. Сетне щяха да присъстват на тържественото вдигане на знамето и на футболния мач.

Преди да се присъедини към останалите, Джийн отиде на гробището, за да посети гроба на Рийд. Пътят между гробовете беше дълъг, но тя се радваше, защото така имаше време за размишление. Какво спокойствие цари тук, помисли си Джийн. Какъв ли щеше да бъде животът й, ако Рийд беше жив, ако дъщеря й беше сега с нея, а не някъде с непознати хора?

Тогава не посмя да отиде на погребението му. Съвпадаше с деня на нейното дипломиране. Майка й и баща й не знаеха нищо за Рийд и никога не бяха го виждали. Нямаше как да им обясни защо няма да присъства на собственото си дипломиране.

Тя мина покрай параклиса на кадетите, спомняйки си концертите, на които бе идвала тук, първо сама, а сетне няколко пъти с Рийд. Подмина паметниците, на които бяха изписани известни от историята имена, докато стигна до сектор 23 и застана пред надгробната плоча с надпис „Лейтенант Карол Рийд Торнтън младши“. Върху камъка бе оставена една роза и малък плик, прикрепен към нея. Джийн ахна. На плика бе написано нейното име. Взе розата и извади картичката. Ръцете й трепереха, докато прочете няколкото думи, които съдържаше:

„Джийн, това е за теб. Знаех, че ще дойдеш.“

По пътя към хотела впрегна всичките си душевни сили, за да се успокои. „Това е знак, че някой от съучениците ми знае за Лили и си играе на котка и мишка с мен — разсъждаваше Джийн. — Кой е убеден, че днес ще идвам в Уест Пойнт? Естествено е да предположи, че ще посетя гроба на Рийд.“

Четиридесет и двама души от випуска присъстваха на срещата. Това намаляваше кръга на хората, които можеха да се свържат с нея от целия свят, на четиридесет и двама. Един от четиридесет и двама. Трябваше да открие кой е той и къде е Лили. Може би дъщеря й не знае, че е осиновена. Нямаше да се меси в живота й, но искаше да е сигурна, че е добре. Трябваше поне да я види, само веднъж, от разстояние.

Джийн ускори крачка. Имаше само днес и утре, за да направи опит да поговори лично с всеки и да открие кой е бил на гробището. Трябваше да говори с Лора. Тя не пропускаше нищо. Ако е била на екскурзията, включваща посещение на гробището, със сигурност е забелязала нещо.

В момента, в който Джийн влезе в залата, резервирана за обяда на випуска от „Стоункрофт“, Марк Флайшман се приближи до нея.

— Обиколката беше много интересна. Жалко, че не дойде с нас. Срамувам се да призная, че въпреки че съм живял в Корнуол, съм идвал тук само няколко пъти, за да тичам. Но ти идваше доста често през последната година, нали? Спомням си, че написа няколко статии за училищния вестник.