Мери Кларк - Нощта на бухала

— Спомням си колко бяхме горди, когато научихме за стипендията ти.

— Отидох в Чикаго веднага след дипломирането си. Трябваше да се махна оттук. Не само заради бебето. Исках да се отдам на мъката си. Страдах. Толкова ми се иска да бе познавала Рийд. Той беше специален, прекрасен. Сигурно затова никога не се омъжих. — Очите й се напълниха със сълзи. — Не съм изпитвала подобни чувства към никой друг. — Тя поклати глава и вдигна факса. — Мислех да отида в полицията с това, но аз живея във Вашингтон. Какво могат да направят те? „Дали да я целуна, или да я убия?“ Това може да не е непременно заплаха. Но предположението, че хората, които са осиновили Лили, живеят някъде тук, тъй като жената е била пациентка на доктор Конърс, има смисъл, нали? Затова смятам, че ако отида в полицията, трябва да го направя тук, в този град, или поне в този окръг. Алис, ти какво мислиш?

— Мисля, че си права, и познавам точно човека, с когото трябва да се свържеш — отвърна твърдо Алис. — Казва се Сам Дийган и е инспектор в областната прокуратура. Той дойде тук сутринта, когато намерихме Карън, и все още не е приключил разследването на нейната смърт. Стана наш приятел. Добър приятел. Убедена съм, че ще намери начин да ти помогне.

Автобусът за Уест Пойнт трябваше да тръгне по програма в десет часа. В девет и петнадесет Джак Емерсън напусна хотела и се върна набързо у дома си, за да вземе вратовръзката, която бе забравил. Жена му Рита, за която бе женен от петнадесет години, четеше вестник, докато пиеше кафето си на кухненската маса. Когато Джак влезе, тя вдигна глава и го погледна равнодушно.

— Е, как върви великата среща на випуска, Джак? — Сарказмът, който звучеше във всяка дума, беше очевиден и съвсем открит.

— Бих казал, че върви отлично, Рита — отвърна любезно той.

— Стаята ти в хотела удобна ли е?

— Стая като всяка друга стая в „Глен-Ридж“. Защо не дойдеш с мен и не се увериш сама?

— Мисля да пропусна това удоволствие. — Очите й се върнаха към вестника и тя напълно го пренебрегна. Сякаш забрави за присъствието му.

За миг той остана загледан в нея. Беше на тридесет и седем години, но не бе от жените, които се разхубавяват с възрастта. Рита винаги е била резервирана, а напоследък тънките й устни бяха придобили едно постоянно, доста неприятно и намусено изражение. Когато бе на двадесет и косата й падаше свободно по раменете, изглеждаше много по-привлекателна. Сега косата й бе прибрана назад в малък кок, а кожата й бе суха и опъната. Всъщност всичко във външния й вид сякаш беше стегнато и сърдито. Джак си помисли, че изобщо не я харесва.

Това така го ядоса, че почувства необходимост да обясни присъствието си вкъщи.

— Не намерих вратовръзката, с която искам да бъда на тържествената вечеря тази вечер — изстреля сърдито той. — Затова се върнах.

Тя остави вестника.

— Джак, когато настоях Сенди да отиде в училище с интернат вместо в любимия ти „Стоункрофт“, би трябвало да се досетиш, че нещо ще се случи.

— Разбрах — отвърна той и си помисли: „Е, най-сетне. Изплю камъчето.“

— Реших да се върна в Кънектикът. Наех къща в Уестпорт за следващите шест месеца, докато се огледам и преценя какво мога да купя. Ще направим програма за посещенията ни при Сенди. Въпреки факта, че си ужасен съпруг, ти се оказа свестен баща и ще бъде по-добре, ако успеем да се разделим приятелски. Знам точно колко струваш, тъй че хайде да не си губим времето и парите по адвокати. — Тя се изправи и го изгледа с презрение. — Общителният, весел, остроумен, любезен, мъдър бизнесмен Джак Емерсън. Ето какво ще кажат повечето хора за теб, Джак. Но освен женкарството, у теб има и още нещо гнило. Бих искала да знам какво е то, при това не само от любопитство.

Емерсън се усмихна студено.

— Когато настоя да изпратим Сенди в интернат, вече знаех, че ще се върнеш в Кънектикът. Поколебах се дали да не опитам да поговоря с теб. Колебанието ми продължи около десет секунди. След това празнувах.

„И си помисли още веднъж дали наистина знаеш колко струвам“ — добави той наум.

Рита Емерсън сви безразлично рамене.

— Винаги си смятал, че последната дума трябва да е твоята. Знаеш ли какво, Джак? Под онова, което минава за лустро, ти си все същият лепкав, дребен чистач, който недоволно е търкал пода с парцала след училище. И ако не играеш честно на развода, мога да разкажа на властите как си ми признал, че преди десет години си запалил пожара в медицинския център.

— Не съм ти казвал такова нещо! — изгледа я гневно той.