Мери Кларк - Нощта на бухала

Той се усмихна.

— Да, Лора, права си. Но това беше много отдавна.

— Знам, но не съм го забравила. — Усмивката й бе сияйна като радиоактивно лъчение.

Беше чел някъде, че херцогинята на Уиндзор имала таланта да накара всеки мъж, с когото говори, да се чувства като единственият мъж в помещението. Наблюдаваше я как се обръща към друго познато лице.

— Аз също не съм го забравил, Лора — рече тихо Марк. — Нито за секунда не съм.

Беше му смешно и забавно, че на коктейла Лора, както винаги, бе център на вниманието, въпреки че го заслужаваше най-малко от всички. В телевизионния сериал, който беше единственото перо на шапката й, тя бе играла суетна и празноглава блондинка, която се интересува само от личността в огледалото пред себе си.

Не можеше да отрече, че все още изглежда дяволски добре, но беше сигурен, че това е последният цъфтеж, преди да започнат промените. Лятото преди мрака. Около очите и устата й вече се забелязваха фини бръчици. Спомни си, че майка й имаше същата лоша кожа, която с възрастта става по-груба и грапава. Ако останеше жива още десет години, дори пластичната хирургия нямаше да може да й помогне.

Но тя, разбира се, нямаше да живее толкова.

Понякога, в продължение на месеци наред, Бухала се оттегляше на едно тайно място дълбоко в себе си и се скриваше там. През това време той почти започваше да вярва, че всичко, което бе извършил Бухала, е било само сън. В други случаи, както сега например, можеше да почувства как хищната птица живее вътре в него. Можеше да види главата й, тъмните, почти черни очи, заобиколени от големи жълти кръгове. Можеше да почувства как ноктите й се захващат за клоните на дървото. Можеше съвсем осезаемо да усети докосването до меката кадифена перушина, което го караше да тръпне вътрешно. Можеше да чуе въздуха, който минава под крилата му, когато се спуска надолу към плячката си.

Срещата с Лора накара Бухала да излети от скривалището си. Защо трябваше да чака толкова дълго? Бухала искаше да знае, но той се страхуваше да му отговори. Дали защото, когато Лора и Джийн също бъдат унищожени, властта му над живота и смъртта щеше да изчезне заедно с тях? Лора трябваше да е мъртва още преди двадесет години. Но онази грешка всъщност го освободи. Тогава за пръв път излетя от леговището си.

Онази грешка, онзи случаен, но съдбовен инцидент го превърна от заекващото, ревящо бебе — „Аз-аз-аз съм бу-бу-бухалът и жи-жи-живея на…“ — в Бухала. В нощния хищник, силен, могъщ и безпощаден.

Някой гледаше втренчено идентификационната му карта — един мъж с очила и оредяваща коса, облечен в скъп, тъмносив костюм. Сетне мъжът се усмихна и му подаде ръка.

— Аз съм Джоуел Нийман — представи се той.

Джоуел Нийман. Но, разбира се, той игра Ромео в училищната пиеса. Беше оня, за когото Алисън безпощадно бе написала в своята рубрика: „За всеобща изненада Джоуел Нийман в ролята на Ромео успя да запомни повечето от репликите си.“

— Продължаваш ли да играеш? — попита Бухала и се усмихна.

Нийман изглеждаше изненадан.

— Имаш добра памет. Реших, че сцената ще мине и без мен.

— Спомням си какво написа Алисън за теб.

Нийман се разсмя.

— Аз също. Мислех да й благодаря и да й кажа, че с онази статия ми направи голяма услуга. Захванах се със счетоводство и това се оказа по-печелившият път за мен. Чу ли за нея? Ужасна история, нали?

— Наистина ужасна — съгласи се Бухала.

— Четох, че първоначално е имало съмнения за убийство, но сетне полицията решила, че е загубила съзнание, когато е скочила във водата.

— В такъв случай мисля, че полицията е много глупава.

Изражението на Джоуел Нийман се промени и стана любопитно.

— Нима смяташ, че Алисън е била убита!

Бухала осъзна, че сигурно изглежда и звучи прекалено зловещо.

— От онова, което съм чел за нея, останах с впечатлението, че си е създала немалко врагове — произнесе внимателно той. — Но кой знае? Полицията може би е права. Ето защо винаги предупреждават никога да не плуваме и да не се къпем сами.

— Ромео, моят Ромео — изписка един глас зад тях.

Марси Роджърс, която играеше Жулиета, потупа Джоуел Нийман по рамото. Той се обърна.

Марси все още имаше прекрасна къдрава коса с цвят на кестен, но сега тук-там в нея се открояваха по-светли кичури. Тя застана в театрална поза.

— „И целият свят ще се влюби в нощта.“

— Не мога да повярвам! Това е Жулиета — извика Джоуел Нийман и целият засия.

Марси погледна Бухала.