Мери Кларк - Нощта на бухала

— О, здравей. — Тя отново се обърна към Джоуел. — Ела да те запозная с моя истински Ромео. Ей го там на бара.

Дори не го забеляза. Точно както някога в „Стоункрофт“. Тя не си направи дори труда да погледне идентификационната му табелка. Просто не се интересуваше от него.

Бухала се огледа наоколо. Джийн Шеридан и Лора Уилкокс стояха една до друга край бюфета. Той огледа профила на Джийн. За разлика от Лора тя беше от жените, които с годините стават по-хубави. Изглеждаше съвсем различна, макар че чертите й със сигурност не се бяха променили. Променени бяха позата, гласът, начинът, по който се държеше. Разбира се, косата и дрехите също подчертаваха разликата, но промяната в нея беше повече вътрешна, отколкото външна. Беше пораснала. Като дете сигурно е била силно травматизирана от поведението на родителите си. На няколко пъти полицията дотолкова загубваше търпение, че ги арестуваше с белезници.

Бухала приближи до бюфета и си взе чиния. Осъзна, че започва да разбира своето двойствено отношение към Джийн. През ученическите години, прекарани в „Стоункрофт“, тя на няколко пъти се отнесе мило с него, както когато се провали за футболния отбор. Всъщност през пролетта на последната година той почти беше решил да я покани на среща. Беше сигурен, че не ходи с никого. Понякога в топлите съботни нощи се скриваше зад дърветата на алеята на влюбените и дебнеше да се появят колите след кино. Никога не видя Джийн в нито една от тях.

Я, къш-къш! Положителните мисли настрани, нареди сам на себе си Бухала. Вече беше късно за промяна на курса. Само преди няколко часа, когато я видя да влиза в хотела, взе окончателното решение да я убие. В този миг разбра защо бе решил така. Майка му често казваше, че тихите води са най-дълбоки. Джийни може и да се бе отнасяла мило с него, но вероятно също като Лора тайно се бе кикотила и присмивала на бедното хлапе, което подмокряше панталоните си, плачеше и заекваше.

Сипа си салата. И какво от това, че не беше се появявала на алеята на влюбените с нито един от съучениците му? — помисли си злобно. За сметка на това ходеше с един кадет от Уест Пойнт. Но той знаеше всичко за тази история.

Гневът, който почувства да кипи във вените му, беше сигнал, че скоро трябва да пусне Бухала на свобода.

Той прескочи спагетите, избра си варена сьомга и зелен фасул с шунка и се огледа. Лора и Джийн бяха седнали на масата на почетните гости. Джийн срещна погледа му и му махна с ръка. Лили прилича на нея, помисли си Бухала. Приликата беше направо поразителна.

Тази мисъл изостри глада му.

В два часа през нощта Джийн се отказа от опитите си да заспи, запали лампата и отвори една книга. Но след като чете около час, осъзна, че нито една дума не влиза в главата й. Затова остави книгата и отново изгаси лампата. Всяко мускулче в тялото й бе напрегнато и опънато, започваше да я мъчи и главоболие. Знаеше, че усилията да издържи цялата вечер въпреки нарастващото безпокойство, че Лили може би е в опасност, я бяха изтощили. Осъзна, че брои часовете до десет сутринта, когато щеше да отиде при Алис и да й разкаже за дъщеря си.

Едни и същи мисли препускаха в главата й. През всички изминали години никога не бе споменавала на никого за съществуването на Лили. Осиновяването беше частно. Доктор Конърс бе мъртъв, а архивът му унищожен. Кой можеше да е открил Лили? Възможно ли бе осиновилите я родители да знаеха името й и да бяха открили следите й? А може би са казали на още някой и този човек й пишеше сега. Но защо?

Прозорецът, който гледаше към задния двор на хотела, бе отворен и в стаята нахлуваше студен въздух. След моментно колебание Джийн въздъхна и отхвърли завивките. Ако имаше някаква надежда да заспи, по-добре да го затвори, каза си тя. Стана от леглото и отиде до прозореца. Докато спускаше рамката му, потръпна и погледна надолу. Една кола без светлини тъкмо паркираше в паркинга на хотела. Изненадана, тя видя как един мъж излезе от нея и тръгна бързо към задния вход.

Яката на палтото му бе вдигната, но когато отвори вратата на фоайето, лицето му се освети и тя много добре го разпозна. Отдръпна се от прозореца и се замисли какво беше правил навън в този час на нощта един от най-видните поканени на масата за почетни гости.

В три часа сутринта в полицейския участък в Гошен постъпи телефонно обаждане. Хелън Уилан от Съри Медоус беше изчезнала. Самотна жена на около четиридесет години. Била видяна за последен път от съсед. Уилан, както всяка вечер, разходила своята немска овчарка Брут около полунощ. В три часа семейството, което живеело в края на парка близо до къщата й, било събудено от лай и виенето на куче. Те излезли и открили Брут, който се опитвал да се изправи на крака. Бил свирепо бит по главата и гърба с тежък, може би железен инструмент. Наблизо на пътя била намерена женска обувка, номер тридесет и седем.