Мери Кларк: Нощта на бухала

С преднамерено бавни крачки Бухала прекоси стаята, взе закачалката с торбата с изписаното им е Лили Мередит и се върна. Наведе се край безжизненото тяло на момичето и свали торбата от закачалката.

— Искаш ли да се помолиш, Джийн? — попита той. — Мисля, че тридесет и третия псалм е подходящ за този момент. Хайде, давай след мен — „Господ е пастир мой…“

Ужасена и вцепенена, Джийн видя, как Бухала нахлузи торбата върху главата на Лили.

— Не! Не! Не-е-е-е!

Преди торбата да достигне до ноздрите на детето й, тя подскочи заедно със стола и понеже загуби равновесие, падна напред, защитавайки рожбата си с тялото си. Столът блъсна ръката на Бухала и го затисна. Той изрева от болка. Когато се опита да се освободи, чу, че долу се отваря врата.

Когато Сам Дийган все пак взе телефона, след като Еми Саш му обясни, че Джейк смята, че знае къде е скрита Лора, той не му даде никаква възможност да произнесе речта, която младежът си бе подготвил.

Джейк искаше да каже:

— Господин Дийган, въпреки факта, че вие публично отрекохте моята помощ и ме направихте за посмешище, аз съм достатъчно великодушен да продължа да ви помагам в разследването, особено сега, тъй като съм силно разтревожен за доктор Шеридан.

Но успя да произнесе само „Въпреки факта“, защото Сам рязко го прекъсна.

— Слушай, Джейк. Джийн Шеридан и Лора Уилкокс са в ръцете на маниак убиец. Не ми губи времето. Знаеш ли къде е Лора или не?

При това изявление Джейк едва не си прехапа езика от бързане да обясни какво знае.

— В къщата на Лора на Маунтин Роуд има някой, господин Дийган, макар всички да мислят, че е необитаема. Един от почетните гости на срещата почти всеки ден е купувал храна от деликатесния магазин в началото на улицата. Току-що мина покрай него. Мисля, че отива в къщата. — Джейк едва успя да произнесе името на мъжа и чу звука от затваряне на телефона.

Това със сигурност привлече вниманието му, помисли си той, докато чакаше на улицата близо до старата къща на Лора. След не повече от шест минути Дийган и другият детектив, Заро, спряха на бордюра, следвани от две патрулни коли. Не бяха пуснали сирените, което Джейк намери за разочароващо, но предположи, че искат да изненадат мъжа.

Той обясни на Сам защо е сигурен, че в ъгловата стая на втория етаж има някой. Полицаите мигновено разбиха предната врата и нахлуха вътре. Сам му извика да стои навън.

„Не си познал“ — помисли си Джейк. Изчака ги, докато се качат до спалнята, след което ги последва, с апарат в ръка. Когато стигна до втория етаж, чу как някъде се затвори врата. Звукът идеше от другата предна спалня, съобрази той. В нея имаше някой!

В този момент от ъгловата стая излезе Сам Дийган с насочен пистолет.

— Слизай долу, Джейк! — нареди му той. — Тук има убиец!

Джейк посочи надолу по коридора.

— Ей там е!

Сам, Заро и още двама полицаи изтичаха покрай него. Тогава Джейк блъсна вратата на предната спалня, погледна вътре и след миг на пълно смайване от онова, което видя, вдигна апарата и започна да снима.

Лора Уилкокс лежеше на леглото като счупена кукла. Роклята й бе смачкана, косата разбъркана. Един от полицаите държеше главата й и й даваше да пие вода от чаша.

Джийн Шеридан седеше на пода и притискаше към гърдите си младо момиче, облечено в униформата на кадет от Уест Пойнт. Тя плачеше и шепнеше: „Лили, Лили, Лили“ отново и отново. В първия миг Джейк помисли, че момичето е мъртво, но после видя, че мърда.

Той вдигна апарата и запечата момента, в който Лили отвори очи и за пръв път, откакто бе родена, погледна родната си майка в очите.

Ще им трябват само няколко секунди, за да разбият вратата, помисли си Бухала. Бе толкова близо до завършека на мисията си, почти щеше да увенчае делото на живота си с успех. Погледна бухалчетата, които стискаше в ръка. Същите, които имаше намерение да остави до телата на Лора, Мередит и Джийн.

Сега вече нямаше да има възможност да го направи.

— Предай се! — извика Сам Дийган. — Всичко свърши! Знаеш, че не можеш да избягаш.

„Напротив, мога“ — помисли си Бухала. Той въздъхна и извади от джоба си маската. Нахлузи я на главата си и се погледна в огледалото над бюрото, за да е сигурен, че е прилепнала добре към лицето му. Сетне сложи металните бухалчета върху шкафа.

— Аз съм Бухала и живея на дървото — произнесе високо той.

Пистолетът бе в другия му джоб. Извади го и го допря до слепоочието си.

— Нощта е моята стихия — прошепна.