Мери Кларк: Нощта на бухала

Гласът на Дийган бе само с една идея по-мек от оня, с който говори преди малко с Крейг Майкълсън. Когато заговори на секретарката на суперинтенданта, беше категоричен и не търпеше възражения.

— Аз съм детектив Сам Дийган от областната прокуратура на Оринж Каунти. Кадет Мередит Бъкли вероятно е в сериозна опасност. Заплашена е от маниакален убиец. Трябва да говоря незабавно с шефа ви.

Не минаха и десет секунди и суперинтендантът взе телефона. Той изслуша краткото обяснение и каза:

— Най-вероятно точно сега е на изпит. Отивам и ще я доведа веднага в моя кабинет.

— Моля да ми се обадите, когато го направите — помоли Сам. — Ще остана на телефона.

Той чака така около пет минути. Когато суперинтендантът отново се върна, гласът му бе променен и изпълнен с тревога.

— Преди по-малко от двадесет минути кадет Бъкли е била забелязана да напуска академията през вратата Теър и да отива към паркинга пред военния музей на академията. Не се е върнала и не е нито на паркинга, нито в музея.

Сам не искаше да повярва на ушите си. Не! Не и тя, не! Не и това невинно деветнадесетгодишно момиче!

— Разбрах, че е обещала на баща си да не напуска Уест Пойнт — продума той. — Сигурен ли сте, че е излязла?

— Кадетът не е престъпил думата си — отговори суперинтендантът. — Въпреки че е отворен за публика, музеят е част от територията на Уест Пойнт.

Джил Ферис беше в студиото, когато Джейк се върна в „Стоункрофт“.

— Когато пристигнах там, тялото на Роби Брент вече бе в хладилния вагон — съобщи й той, — но те извадиха колата от водата. Бил е намерен в багажника. Обзалагам се, че директор Доунс е получил сърдечна криза или поне е перфорирал язва. Представяте ли си каква антиреклама сме си направили?

— Директорът е дълбоко разстроен — съгласи се Джил Ферис. — Джейк, свърши ли си работата с фотоапарата?

— Така мисля. Знаеш ли, Джил, искам да кажа, госпожо Ферис. Нямаше да се изненадам, ако тялото на Лора Уилкокс беше намерено в багажника заедно с това на Роби Брент. Тъй де, какво става с нея? Залагам скотовъдната ни ферма, че е мъртва. А ако е така, то единствената жива от масата за обяд остава доктор Шеридан. На нейно място щях да си наема бодигард. Като си помисли човек, колко много от така наречените знаменитости не си подават носа навън, ако не са заобиколени от двойка мускулести мъжаги, защо някой като доктор Шеридан, която има истинска причина да се тревожи за живота си, да няма защита?

Това беше риторичен въпрос и Джейк, без да дочака отговор, се упъти към тъмната стаичка.

Не бе сигурен какво ще прави със снимките от местопрестъплението. Беше много малко вероятно те да видят бял свят на страниците на училищния вестник. Все пак бе уверен, че ще им намери място, макар че все още да не бе получил предложение да стане репортер на свободна практика към „Ню Йорк Поуст“.

Когато снимките бяха проявени, Джейк ги разгледа с нарастващо задоволство. Бе успял да улови пълната безжизненост и мрачната обреченост на колата от различни ъгли. Страните й бяха леко хлътнали от удара в скалите на реката, а багажникът зееше отворен като мъртвешка паст и от него течеше вода. Беше снимал дори и хладилния фургон със светещи задни светлини — последното жилище на Роби Брент.

Снимките, които направи сутринта на Маунтин Роуд, все още висяха окачени на въжето. Погледът му падна върху една от тях. Последната, разфокусираната снимка на предната фасада на къщата. Когато я разгледа по-внимателно, очите му се разшириха от удивление. Той грабна увеличителното стъкло, откачи снимката и излезе тичешком от тъмната стаичка. Джил Ферис все още беше отвън и оценяваше писмени работи.

Джейк сложи снимката пред нея и й подаде увеличителното стъкло.

— Джейк, моля те! Остави ме на мира! Имам си работа — протестира тя.

— Важно е, много е важно! Вижте тази снимка и ми кажете, ако нещо ви се струва не на място или странно. Моля ви, погледнете я, госпожо Ферис!

— Джейк, ти наистина можеш да подлудиш всеки — отвърна с въздишка тя, но взе лупата и започна да разглежда снимката. — Да отгатна ли? Смяташ, че транспарантът на този прозорец на втория етаж в ъгловата стая е леко отместен. Това ли е?

— Точно това! — извика Джейк. — Вчера не беше. Не ме интересува колко празна е кухнята — в тази къща живее някой!

Вместо да отиде в офиса в Гошен, Сам се върна в „Глен-Ридж“, защото бе започнал да се изпълва с увереност, че един от почетните гости или може би Джак Емерсън, или Джоул Нийман е отговорен за заплахите, отправени към Лили. Всички те бяха работили в сградата, в която се е помещавал кабинетът на доктор Конърс. По някакъв повод през уикенда един от тях бе споменал, че Джийн е била негова пациентка. Но кой точно, Сам все още не бе открил.