Мери Кларк - Нощта на бухала

Дали е била изкарана насила, под заплахата на оръжие от колата, или е отишла доброволно до другата кола?

Който и да бе този психопат, той държеше Джийн в ръцете си. А дъщеря й наистина ли беше в безопасност? — запита се неочаквано Сам. Отвори портфейла си, прерови визитните картички и след като намери онази, която търсеше, остави другите на седалката и набра номера на Крейг Майкълсън. След пет позвънявания, компютърният глас му предложи да остави съобщение. Като проклинаше през зъби, Сам набра телефона в офиса на Майкълсън.

— Съжалявам — отговори секретарката. — Господин Майкълкън е на съвещание в друга адвокатска кантора и ми е наредил да не го прекъсвам.

— Ще трябва да го прекъснете! — извика Сам. — Аз съм полицай, става дума за живот и смърт!

— О, господине! — Шлифованият глас промени тона си на укорителен. Още малко и щеше да го смъмри. — Съжалявам, но…

— Слушайте, млада госпожице! И ме чуйте добре! Намерете господин Майкълсън и му кажете, че се обажда Сам Дийган. Кажете му, че доктор Шеридан е изчезнала и че той непременно трябва да се свърже с Уест Пойнт — моментално! — и да ги предупреди да поставят охрана на дъщеря й. Разбрахте ли ме?

— Разбира се. Ще се опитам да го намеря, но…

— Никакво „но“! Намерете го! Веднага! — извика Сам и затвори ядосано телефона.

Излезе от колата си. Трябваше да проследи телефона на Роби Брент, реши той, но сигурно нямаше да постигне нищо. Съществуваше обаче една надежда.

Сам подмина полицая, който започна да му обяснява, че познава търговеца, вдигнал тревогата, и няма по-надежден човек от него. Чантата на Джийн лежеше на седалката.

— Оттук нищо не е пипано, нали? — попита той.

— Разбира се, че не, сър. — Младият полицай беше почти засегнат от обидното предположение.

Сам дори не си направи труда да обясни, че във въпроса му няма нищо лично. Той просто изсипа съдържанието на чантата й на седалката, после претърси жабката и всички джобове по вратите на колата.

— Ако не е прекалено късно, може би ще успеем да получим отсрочката, от която се нуждаем — рече тихо той, сякаш на себе си. — Тя сигурно е носила мобилния си телефон със себе си. А той не е тук.

Часът бе 11.30.

В 11.45 се обади Крейг Майкълсън. Сам тъкмо се бе върнал в „Глен-Ридж“.

— Секретарката ми се е опитала да ме намери, но вече бях напуснал срещата. Съжалявам, но съм забравил телефона си изключен — обясни забързано той. — Току-що влизам в офиса си. Какво се е случило?

— Джийн Шеридан е била отвлечена — отговори кратко Сам. — Искам дъщеря й да стои в Уест Пойнт и да бъде заобиколена от охрана. Уверете се, че я пазят специално. Имаме си работа с психопат, който е на свобода. Тялото на един от почетните гости от „Стоункрофт“ бе извадено от Хъдсън преди няколко часа. Прободен и мъртъв.

— Джийн Шеридан е изчезнала? Генералът и жена му са на път от Вашингтон, за да се срещнат с нея тази вечер! Не мога да се свържа с тях, докато са в самолета.

Сдържаните досега страх и безпокойство у Сам избухнаха.

— Да, не можете — извика той. — Бихте могли да изпратите съобщение чрез авиокомпанията до пилота, но вече е прекалено късно. Дайте ми името на момичето и аз сам ще се обадя в Уест Пойнт. Веднага!

— Казва се кадет Мередит Бъкли. Студентка втори курс.

Но генералът ме увери, че тя няма да напусне общежитията на Уест Пойнт заради изпитите, които й предстоят.

— Да се молим генералът да излезе прав — отвърна Сам. — Господин Майкълсън, в случай на нежелана съпротива от страна на суперинтенданта на академията, на когото ще се обадя, моля ви да бъдете на разположение. Ще потърся вашето съдействие.

— Ще си бъда в офиса и няма да мърдам оттук.

— А ако не сте там, нека телефонът ви да бъде включен.

Сам стоеше в офиса зад рецепцията на хотела, мястото, откъдето бе започнал разследването след изчезването на Лора. Тук го намери Еди Заро.

— Искаш да запазиш линията си свободна, нали? — попита го той.

Сам кимна и Еди набра от своя телефон номера на Уест Пойнт. Докато чакаше да го свържат, той трескаво прехвърляше в ума си други начини за действие. Техниците се опитваха да открият телефона на Джийн и се надяваха това да стане до няколко минути. Когато го направеха, щяха да бъдат в състояние да определят точното му местоположение. Това щеше да помогне — освен ако не беше хвърлен в някоя купчина смет или кофа за боклук, мислеше си Сам.

— Ето, Сам! Кабинетът на суперинтенданта — рече Еди.