Мери Кларк: Нощта на бухала

— Мередит, мога да чета мислите ти. Не се мъчи да привлечеш внимание към себе си, защото, ако го направиш, няма да излезеш жива от тази кола. Имам оръжие и ще го използвам. Поне ще ти предоставя шанса да видиш с майка си, преди да умреш. Не бъди толкова глупава и не го отхвърляй.

Мередит вкопчи ръцете си една в друга. Какво притискаше така гърба й? Може би беше нещо, което щеше да й даде възможност да спаси себе си и живота на майка си? Много внимателно тя отпусна ръце и пъхна дясната зад гърба си. Поизправи се на седалката и я плъзна между възглавниците. Пръстите й докоснаха предмет, който й се стори познат.

Беше мобилен телефон. Трябваше да го издърпа, за да го освободи, а Бухала сякаш не забелязваше движението й. Сега пътуваха по улиците на Корнуол и той се оглеждаше на двете страни, сякаш се страхуваше, че ще бъде спрян.

Мередит бавно плъзна ръката си и хвана телефона. Отвори го, погледна надолу и набра с пръста си 91…

Не видя ръката му, но почувства как сграбчи врата й. Той я блъсна напред, като същевременно грабна телефона, свали прозореца от своята страна и го изхвърли на пътя.

След по-малко от десет секунди един камион за мляко мина върху него и го смаза на малки парченца пластмаса.

— Как го загубихте? — извика Сам. Беше глупав и напълно безполезен въпрос. Знаеше отговора — телефонът е бил открит и унищожен.

— Какво ще правим сега? — попита Заро.

— Ще се молим — отвърна Сам. — Можем само да се молим.

Джейк отново поиска разрешение да остави колата си пред деликатесния магазин и то отново му бе дадено, но този път любопитството на Дюк беше достигнало до точката на кипене.

— Кого снимаш, синко? — попита той.

— Просто околностите. Както ви казах, пиша малка статия за „Стоункрофт Газет“. Ще ви подаря един брой, когато излезе. — Джейк се въодушеви. — Дори нещо повече, ще ви спомена в нея.

— Много ще ми бъде приятно. Дюк и Сю Макензи. Без двойно „к“ по средата.

— Разбрано.

Мобилният телефон на Джейк иззвъня, тъкмо когато излизаше от магазина с апарат, метнат през рамо. Обаждаше се Еми Саш, която бе дежурна в хотела.

— Джейк — прошепна тя, — трябваше да бъдеш тук. Беше истински ад, небето се продъни. Доктор Шеридан е изчезнала. Намерили са колата й изоставена при Сторм Кинг Луукаут. Г-н Дийган в момента е в нашия офис. Чувам го как вика и се ядосва за нещо, което са изгубили.

— Благодаря ти, Еми. Веднага идвам — отвърна Джейк. Той се обърна към Дюк. — Оказа се, че няма да ми е нужно мястото, но въпреки това благодаря.

— Я виж, синко! Онзи мъж от срещата, за който ти говорих, пак минава — рече Дюк, като посочи през прозореца към улицата навън. — Доста здраво е натиснал газта. Ще си навлече хубава глобичка, ако не внимава.

Този път Джейк погледна достатъчно бързо и успя да разпознае шофьора.

— Този е пазарувал оттук? — попита слисано той.

— Ми да. Всяка сутрин. Днес не дойде, но през останалите дни купуваше от мен кафе и сандвич, а понякога се отбиваше за същото и късно през нощта.

Нима е пазарувал за Лора? — мина през ума на Джейк. А сега и доктор Шеридан е изчезнала. Трябва да се обади на Сам Дийган. Сигурен бе, че детективът ще пожелае да провери старата къща на Лора. А той ще отиде там и ще го изчака.

Младежът набра номера на хотела.

— Еми, извикай господин Дийган! Важно е!

Еми не се бави много дълго.

— Каза да ти предам да се пръждосваш по дяволите.

— Еми, кажи на господин Дийган, че знам къде може да намери Лора Уилкокс.

Джийн вдигна очи, когато вратата на спалнята се отвори с ритник. На прага стоеше Бухала. Носеше на ръце една тънка и крехка фигура, облечена в униформата на кадет от Уест Пойнт. С доволна усмивка той прекоси стаята и положи Мередит в краката на Джийн.

— Моля, заповядай! Дъщеря ти! — рече триумфално. — Погледни я! Чертите, които виждаш, трябва да са ти познати. Не е ли красива? Не си ли горда?

Рийд, помисли си Джийн. Това е Рийд. Лили беше истинско копие на Рийд. Тесният орлов нос, раздалечените очи, високите скули, пепеляворусата коса. О, господи, нима я беше убил? Не, не… Тя все още дишаше.

— Не я докосвай! Да не си посмял да я нараниш! — изкрещя Джийн. Но гласът й излезе приглушен. Откъм леглото се чуваха хриптящите хлипания на Лора.

— Нямам намерение да я нараня, Джийни! Но смятам да я убия, а ти ще гледаш. След това иде ред на Лора. И накрая твоят. Но тогава всъщност ще ти направя голяма услуга. Не мога да си представя, че би искала да живееш, след като си видяла как умира дъщеря ти, нали?