Мери Кларк - Нощта на бухала

Марк Флайшман е висок мъж, помисли си Сам и тази мисъл му напомни, че Джийн бе привлечена от него. Можеше да разбере защо. Той даде съвсем правдоподобно обяснение относно любопитството си за факса, както и за обстоятелствата, при които е научил, че е била пациентка на доктор Конърс. Но дали беше искрен? Или бе прекалено правдоподобен, помисли си Сам.

Преди да отиде на местопрестъплението, той се обади на Джийн по мобилния телефон, но отново не получи отговор. Остави й настойчиво съобщение да се свърже с него и набра Алис Съмърс.

Тя донякъде го успокои.

— Сам, когато Джийн ми каза за предстоящата си среща с родителите на Лили тази вечер, спомена, че е трябвало да вземе повече дрехи със себе си. Базарът „Уудбъри“ е само на половин час път. Няма да се изненадам, ако е отишла просто да напазарува.

Това бе разумно предположение и помогна на Сам малко да се успокои. Но сега тревогата му се усили и инстинктът му го предупреди да не чака повече и да започне издирването й.

— Не е убит с цел обир — продължи Гал Грей. — Носи скъп часовник и има шестстотин долара и цял куп кредитни карти в портфейла. Откога е изчезнал?

— Никой не го е виждал след вечерята в понеделник вечер — обясни Сам.

— Обзалагам се, че не е живял дълго след нея — подхвърли Грей. — Разбира се, аутопсията ще ни даде времето на смъртта много по-точно.

— Аз бях на тази вечеря — каза Сам. — С какво беше облечен, когато го извадихте от багажника?

— Бежово сако, тъмнокафяви панталони и кафяво поло.

— Тогава или не се е събличал и е спал с дрехите там, където е бил, или е умрял още в понеделник вечерта.

Камерите и апаратите на фотографите зад жълтата лента святкаха и запечатваха за новините колата, превърнала се в ковчег за Роби Брент. Беше измъкната от реката с въжета и сега, все още прикрепена към тях, стоеше на брега. Отвсякъде течеше вода, а техниците продължаваха да я снимат от всевъзможни ъгли.

Един местен полицай разказа подробностите на Сам.

— Мислим, че може би е била бутната в реката около десет часа миналата нощ. Мъж и жена, които живеят в Ню Уиндзор, са тичали тук около десет и четвърт. Казаха, че видели кола, паркирана близо до железопътната линия, и че в нея имало някой. Те направили завой и започнали да се връщат след около половин миля. Когато отново стигнали до това място, колата я нямало, но неизвестен мъж вървял бързо по посока на Роуд.

— Добре ли са го видели?

— Не.

— Споменаха ли нещо ръста му? Дали е бил висок? Искам да кажа наистина много висок? — продължи да разпитва Сам.

— Не бяха на едно и също мнение. Мъжът каза, че бил среден на ръст. А жената, че бил висок. И двамата носят очила с диоптър и признават, че не са го видели добре. Но за колата са абсолютно сигурни, че е била паркирана и че след десет минути не е била тук, а някой вървял пеша по пътя. При това доста бързо.

Пази Боже от очевидци! — помисли си Сам. Когато се обърна, забеляза Джейк Перкинс да си пробива път към първата група зад лентата. Носеше фотоапарат, който напомни на Сам стария фотоапарат, който бе видял в някаква книга за големия фотограф от Втората световна война Робърт Капа.

Зачуди се дали това хлапе е проклятие или благословия. Където не го сееш, там никне. Не само изглежда, че е навсякъде. Той в действителност е навсякъде.

Очите му срещнаха тези на Джейк, който веднага отмести погледа си. Сърди му се, защото бе казал на Тони да го тикне зад решетките след изявленията, че му бил асистент в търсенето на Лора, сети се Сам. Би могъл да си замълчи или поне да каже, че се опитва да помогне, защото наистина го прави. В края на краищата нали точно той му подсказа, че Лора е била нервна, когато се е обадила по телефона.

Сам се чудеше дали да отиде и да говори с Джейк, когато телефонът му иззвъня. Той бързо го извади от джоба си с надеждата, че се обажда Джийн. Но не беше тя, а Джой Лако.

— Сам, преди няколко минути постъпи сигнал в полицията. Открито е БМВ, регистрирано на името на доктор Джийн Шеридан, паркирано е пред Сторм Кинг Луукаут по шосе 218 преди няколко часа. Обаждането е от търговец, който е минал оттам в седем и четиридесет и пет и отново преди двадесет минути. Сторило му се странно, че колата стои толкова дълго време на едно място и решил да провери дали няма някакъв проблем. Надникнал и видял ключовете на стартера, а бележника на седалката. Не ми харесва тази работа.

— Ето защо не отговаря по телефона — отвърна с тежка въздишка Сам. — Господи, Джой! Защо не настоях дай дадем охрана? Колата все още ли е там?