Мери Кларк - Нощта на бухала

В девет часа той стигна до Маунтин Роуд. Реши, че няма да е много умно, ако паркира на улицата. Хората забелязват непознатите коли, а онова ченге сигурно е запомнило неговата гордост. В моменти като този истински съжаляваше, че бе боядисал колата си с окраската на зебра.

Ще си купи сода и сладкиш, ще остави колата пред деликатесния магазин и ще отиде пеша до къщата на Лора, реши Джейк. Беше взел от майка си една от огромните торби за пазаруване от „Блумингдейл“. Така щеше да се появи без кола, която да го издава, а апарата ще сложи в торбата. Ще се промъкне на алеята на Лора и ще снима къщата отзад. Надяваше се вратата на гаража да е с прозорци. Така можеше да види дали вътре има паркирани коли.

В девет и десет той седеше на бара в деликатесния магазин в долния край на улицата и си бъбреше с Дюк, който вече бе успял да му разкаже, как двамата с жена му Сю преди десет години купили това място, което тогава било ателие за химическо чистене. Осведоми го също така, че отварят в шест и затварят в девет вечерта и че са много щастливи, че са тук.

— Корнуол е спокоен град — рече Дюк, като издуха въображаеми трошички от бар плота — и хубав. Казваш, че учиш в „Стоункрофт“? Това е добре. Някои от срещата на випуска бяха тук. О, ето го! Пак минава.

Очите на Дюк се стрелнаха през прозореца, който гледаше към Маунтин Роуд.

— Кой? — попита Джейк.

— Мъжът, който идва тук рано всяка сутрин, а понякога и късно вечер, за да купува кафе и печен сандвич.

— Знаеш ли кой е? — продължи да разпитва Джейк.

— Не, но е един от онези, които са били на срещата. Цяла сутрин се мотае напред-назад, дойде и отиде някъде, после пак се върна. Видях го рано-рано, че отиде с колата нагоре, след малко се върна, а сега пак се качва.

— Аха — кимна Джейк и извади една смачкана банкнота от джоба си. — Мисля да се поразтъпча. Може ли да оставя колата си за около петнадесет минути отпред?

— Може, но не за повече. Нямаме достатъчно място за паркиране.

— Не се безпокойте. Ще се върна бързо.

След осем минути Джейк беше на алеята, водеща към бившата къща на Лора, и започна да снима. Фотографира задния двор и дори направи няколко снимки на кухнята през вратата. Стъклото на вратата бе покрито с решетка, но все пак можеше да се види доста. Плотовете бяха съвсем голи — нямаше нито тостер, нито кафе машина, нито кутии за чай или кафе, нито чинии и табли, радио или часовник. Никакъв знак за обитаемост. „Май и аз веднъж в живота си да сбъркам“ — призна си неохотно Джейк.

Разгледа следите от гуми по алеята. Тук са минали няколко коли, отбеляза си той. Но следите може да са от колата на човека, който събира листата в градината. Вратата на гаража беше затворена и нямаше прозорци, така че не успя да види дали вътре има коли.

Върна се на пътеката, прекоси улицата и щракна няколко пъти къщата отпред. Толкова стигат, реши той. Най-добре да ги прояви веднага. След това да се обади на доктор Шеридан и да я попита помни ли коя стая е била спалнята на Лора като дете.

Щеше да бъде истинска сензация, ако бе открил, че Лора Уилкокс и Роби Брент се крият тук, помисли си Джейк, като сложи апарата в торбата и тръгна надолу по улицата. Но какво да се прави? Работата на репортера бе да отразява историите, а не да ги измисля.

След първия час Мередит Бъкли изтича в стаята си, за да прегледа за последен път записките си за изпита по линейна алгебра. Това беше най-тежкият предмет във втори курс за възпитаниците на Уест Пойнт.

За двадесет минути тя забрави за всичко и се съсредоточи само върху записките. Върна ги обратно в папката, когато телефонът иззвъня. Изкуши се да не отговори, но се сети, че може би е баща й, който иска да й пожелае успех на изпита. Затова го вдигна и се усмихна. Преди да заговори обаче, един весел, закачлив глас произнесе:

— Може ли да се възползвам от удоволствието да поканя кадет Бъкли, дъщерята на известния генерал Чарлз Бъкли, да прекара още един уикенд заедно с родителите си в моя дом в Палм Бийч?

— Нямате представа колко добре звучи — отвърна възхитено Мередит, спомняйки си с удоволствие колко се бе забавлявала в къщата на приятеля на родителите й. — Бих дошла по всяко време, но за съжаление Уест Пойнт има други планове за мен. Не искам да бъда груба, но отивам на изпит.

— Трябват ми само пет, не, дори само три минути. Мередит, бях на срещата на випуска в гимназията „Стоункрофт“ в Корнуол. Мисля, че ти споменах за това.

— Да. Съжалявам, просто не мога да говоря сега. Нямам никакво време.