Мери Кларк - Нощта на бухала

Гумите изскърцаха, докато влизаше в паркинга. Тя изключи двигателя, излезе и скочи към отворената врата на единствената друга кола.

— Лора! — Викът й замря в гърлото. Мъжът зад волана носеше маска. Пластмасова маска, изобразяваща бухал. Очите с черни зеници и грамадни жълти ириси бяха заобиколени от бели кичурчета косми, които надолу променяха цвета си и потъмняваха до тъмнокафяво около устните и брадичката.

Мъжът държеше пушка.

Ужасена, Джийн се обърна да бяга, но един доста познат глас произнесе:

— Влизай в колата, Джийн, освен ако не искаш да умреш тук. И не изричай името ми. Забранено е.

Колата й бе само на няколко крачки. Дали щеше да успее да стигне до нея, ако посмее да опита? Нима ще я застреля? — мина през ума й. В отговор той вдигна пушката.

Онемяла от страх, Джийн се вцепени, след което бавно сложи крака си в колата, печелейки време. Ще скочи назад, мислеше. Ще се наведе. Той ще трябва да излезе, за да стреля по нея. Може би ще успее да стигне до колата си. Но с едно много бързо движение Бухала я сграбчи за ръката и я дръпна така силно, че тя се строполи на седалката, а той блъсна вратата и я затвори.

За не повече от секунда той направи завой и излезе на пътя, който водеше към Корнуол. Свали маската от лицето си и й се ухили.

— Аз съм Бухала — каза. — Бухала, помниш ли? Вие никога не сте ме наричали с друго име. Разбираш ли?

Той е луд, помисли си Джийн, докато кимаше с глава. На пътя нямаше други коли. Ако мине някой, дали ще успее да се наведе и да натисне клаксона? По-добре да опита тук на пътя, отколкото да му позволи да я заведе някъде, където никой няма да може да й помогне.

— Аз-аз-аз съм бу-бу-бухалът и жи-жи-живея на дър… — заекваше той. — Е, спомняш ли си, Джийни? Кажи, помниш ли?

— Спомням си… — Устните й започнаха да оформят името му, когато замръзна, преди от тях да излезе звук, защото през главата й мина една мисъл. Той смяташе да я убие. Трябваше да хване кормилото и да предизвика катастрофа.

Бухала се обърна към нея и й се усмихна с озъбена уста. Зениците на очите му бяха черни.

Мобилният телефон, сети си тя. В джоба й е. Облегна се назад и започна да бърка, за да го намери. Успя да го плъзне и извади на седалката до себе си, където той не можеше да го види, но преди да го отвори и да набере 911, дясната ръка на Бухала се озова на врата й.

— Навлизаме в оживен трафик. Движението ще стане по-натоварено — рече той и я стисна с пръсти, извити като нокти на хищна птица.

Тя се отдръпна рязко и с последната съзнателна мисъл в главата си набута телефона между седалката и облегалката.

Когато се събуди, беше вързана на един стол, а в устата й бе натикана някаква кърпа. Стаята беше тъмна, но все пак успя да види фигурата на жена, лежаща на леглото. Роклята на жената проблясваше от случайните светлинки, които успяваха да се промъкнат през плътните капаци на прозорците.

„Какво стана? — помисли си Джийн. — Главата ме боли. Защо не мога да се движа? Сън ли е това, или?… Не, отивах да се срещна с Лора. Влязох в колата и…“

— А, ти си се събудила, Джийни?

Струваше й ужасно усилие да обърне главата си. Той стоеше до вратата.

— Изненадах те, нали, Джийн? Спомняш ли си пиесата, която играхме в училище във втори клас? Всички ми се присмивахте. Ти също. Спомняш ли си?

„Не, аз не ти се присмивах — помисли си тя. — Съжалявах те.“

— Джийн, отговори ми!

Парцалът беше натикан в устата й, затова не бе сигурна, че ще чуе отговора.

— Да, помня. — За да е сигурна, че е разбрал, поклати утвърдително глава.

— Ти си по-умна от Лора — рече той. — Сега трябва да вървя. Ще ви оставя двете сами. Но скоро ще се върна. И ще доведа още някого с мен. Умираш си да го видиш. Познай кого.

Той излезе. Откъм леглото Джийн дочу приглушен стон. Сетне с глас, който едва се чуваше през парцала в устата й, Лора започна да срича.

— Джийни… той обеща… че няма да нарани Лили… но… той… ще я убие. И нея също.

В девет и четвърт на път за „Глен-Ридж“ Сам реши, че не е толкова рано и може да се обади на Джийн. Когато тя не отговори на телефона, той бе разочарован, но не се разтревожи. Ако беше вечеряла снощи в стаята си, значи сега сигурно е отишла да закуси в кафенето. Чудеше се дали да й се обади на мобилния, но се отказа. За същото време щеше да стигне до кафенето, вместо да звъни, помисли си той.

Чувството, че нещо не е наред, се събуди у него едва когато не я намери в кафенето и отново не отговори на телефона в стаята. Мъжът на рецепцията не бе сигурен дали е излязла на разходка. Беше човекът със смешно боядисаната коса.