Мери Кларк - Нощта на бухала

— Ще бъда кратък. Мередит, една моя съученичка, която също бе на срещата, е близка приятелка с твоята родна майка и носеше бележка за теб. Обещах да ти я предам лично. Кажи ми кога можеш да дойдеш на паркинга на музея и аз ще те чакам.

— Моята родна майка? Някой, който е бил на вашата среща, я познава? — Мередит почувства как сърцето й прескача от вълнение, докато стискаше силно телефона в ръка. Погледна часовника. Трябваше да отиде в час. — Ще свърша с изпита в единадесет и четиридесет — отвърна задъхано тя. — Мога да дойда на паркинга в дванадесет.

— Чудесно, устройва ме. Стискам ти палци, генерале!

Трябваше й цялата сила на волята, за да изхвърли от главата си мисълта, че след по-малко от час ще узнае нещо за момичето, което на осемнадесет години й бе дало живот. Единствената информация, която имаше, бе, че майка й тъкмо била завършила гимназия, когато разбрала, че е бременна, и че баща й е загинал в катастрофа малко преди да завърши колежа и преди тя да се роди.

Родителите й бяха разказали за родната й майка. Бяха обещали, че след като завърши Уест Пойнт, ще се опитат да открият самоличността й и да се свържат с нея.

— Ние нямаме представа коя е тя, Мери — беше казал баща й. — Знаем от доктора, който те е изродил и който уреди осиновяването, че те е обичала силно и дълбоко и че да се раздели с теб, вероятно е било най-трудното и лишено от егоизъм решение, което е трябвало да вземе в живота си.

Всичко това мина през ума на Мередит, докато се опитваше да се съсредоточи върху линейната алгебра. Но все пак не можеше да потисне чувството, че всеки удар на часовника я приближава към майка й, за която знаеше само, че се казва Джийн. Когато предаде работата си и затича към портата Теър и Музея на военната академия, изведнъж осъзна, че поканата за гостуване в Палм Бийч, която току-що получи по телефона, даде отговора на въпроса, който баща й странно защо й бе задал вчера. Точно там, в Палм Бийч, бе загубила четката си за коса, спомни си тя.

Картър Стюарт влезе в десет часа в хотела с каменно лице. Сам седеше във фоайето и бързо приближи до него.

— Господин Стюарт, бих искал да говоря с вас, ако е възможно.

— Един момент, господин Дийган. — На рецепцията бе чиновникът с махагоновата коса. — Трябва да се видя с управителя и отново да влезем в стаята на господин Брент — обърна се към него Стюарт. — Вчера филмовата компания е получила пакета. Несъмнено има още един сценарий, който е жизнено необходим, и аз бях помолен да извърша пословично доброто деяние още веднъж. Тъй като сценарият не бе върху бюрото, ще се наложи да тършуваме в него.

— Ще уведомя господин Левис веднага, сър — обеща нервно чиновникът.

Стюарт се обърна към Дийган.

— Ако откажат да ме пуснат да разровя бюрото на Роби, хич не ми пука. Просто изплащам дълг, който моят агент твърди, че имам. Сега ще трябва да се съгласи, че съм се разплатил напълно. Той все още не знае, но това ми дава моралното право да го уволня, което възнамерявам да сторя още днес следобед.

Стюарт се обърна отново към чиновника.

— Тук ли е управителят, или бере цветя навън?

Господи, какъв неприятен и гаден човек, помисли си Дийган.

— Господин Стюарт — заяви с леден тон той, — имам един въпрос към вас и настоявам да ми отговорите. Разбрах, че преди няколко вечери вие, господин Амори, господин Брент, господин Емерсън, господин Флайшман и господин Нийман сте се шегували за времето, когато сте работили като чистачи в сградата, поддържана от фирмата на бащата на господин Емерсън и която впоследствие изгоря.

— Да, да, имаше нещо такова. Беше през пролетта на последната ни година в гимназията. Още един мил спомен от прекрасното време, прекарано в „Стоункрофт“.

— Г-н Стюарт, това, което ще ви питам, е много важно. Чухте ли някой да споменава, че доктор Шеридан е била пациентка на доктор Конърс, чийто кабинет се е помещавал в тази сграда?

— Не, не съм чул такова нещо. И освен това, защо Джийн ще бъде пациентка на доктор Конърс? Той беше гинеколог. — Очите на Стюарт се уголемиха. — О, Боже! Имаме си малка тайна, която ще излезе наяве, така ли, господин Дийган? Била ли е Джийни пациентка на доктор Конърс наистина?

Сам изгледа Стюарт с отвращение. Идеше му да си удари шамар заради начина, по който зададе въпроса, и да фрасне с юмрук Стюарт заради злобния отговор.

— Попитах ви дали някой е направил подобно изказване — отвърна той. — Нито за секунда не съм предполагал, че е вярно.