Мери Кларк - Сърце назаем

— Хайде да сменим темата. Добре се справям с Джими Истън засега, нали?

— Емили, наблюдавах как Ричард Мур се гърчи в стола, докато Джими разказваше за криминалното си минало и споразумението ви. Като извади това на бял свят, и то от неговата уста, ти лиши Мур от доводите му. Успя да внушиш на съдебните заседатели, че макар Истън да е престъпник, в този случай не лъже.

Емили отхапа няколко пъти от сандвича и го опакова.

— Благодаря, Тед. Надявах се да изглежда така. — Поколеба се и се опита да преглътне заседналата в гърлото й буца. — Благодаря и за всичко останало… за подкрепата, когато загубих Марк, когато се разболях… И за това, че ми повери този случай. Никога няма да го забравя.

Тед Уесли се изправи.

— Заслужила си всякаква подкрепа, която някога съм ти оказвал — увери я той сърдечно. — Повярвай ми, Ем, ако осъдиш този тип Олдрич, ще ти предложат повишение. Няма да мине много време, преди да се случи. Върни се там и срази съдебните заседатели. Накарай ги да вярват, че Истън е набожен.

Ставайки от стола, Емили се засмя.

— Ако успея, дядо ми ще излезе прав, че съм в състояние да продам умрял кон на конен полицай. Ще се видим, Тед.

Джими Истън не знаеше, че обядва същото като Емили: сандвич от ръжен хляб с шунка и швейцарско сирене и кафе без захар. Разликата беше една: оплака се на полицая пред арестантската килия, че иска още горчица.

— Ще го запомня, ако утре си още тук — отвърна пазачът саркастично. — Не искаме да останеш недоволен от кухнята ни.

— Определено трябва да говориш с готвача — мърмореше Джими. — Кажи му следващия път да сложи и резен домат.

Пазачът не отговори.

Като се изключи фактът, че не получи достатъчно горчица, Джими бе доста доволен от представянето си досега. Да изрецитира всичките си минали престъпления, бе все едно се изповядва. „Благослови ме, отче, защото съгреших. Минали са трийсетина години, откакто се изповядах за последен път. Арестуван съм осемнайсет пъти и съм лежал в затвора три пъти, общо дванайсет години. Преди шест месеца за една седмица ограбих четири къщи и бях достатъчно глупав да ме заловят в последната. Но винаги съм знаел, че разполагам с коз в ръката.“

Разбира се, не се бе изповядвал пред свещеник. Разказа за случилото се с Олдрич на онзи тип от прокуратурата и сега седеше тук и се грижеха за него, вместо да излежава присъда от десет години.

Допи последната капка кафе. Дали да не каже на нахакания полицай, че утре, ако е още тук, иска по-голяма чаша? И кисела краставичка. Погледна часовника на стената. Наближаваше един. Съдията щеше да се върне в залата след половин час. „Станете! Съдът влиза“. Защо не: „Станете! Джими Истън влиза“? По-късно в затвора щяха да гледат „Съдилища“, където щяха да дават и него. Ще се постарае да им осигури добро представление.

Джими се изправи, разтърси решетката и се провикна:

— Искам да отида до тоалетната.

Точно в един и половина отново беше на свидетелската скамейка. Докато сядаше, си спомни инструкциите на Емили Уолъс: „Стой изправен. Не кръстосвай крака. Гледай към мен. Дори не си помисляй да се докарваш пред съдебните заседатели.“

Но се обзалагам, че не възразява, дето подметнах, че никога никого не съм наранил, помисли си Джими. Погледна Емили със сериозно изражение. Понякога, когато го разпитваше в затвора, тя носеше косата си вдигната. Днес беше спусната, но не небрежно всеки кичур си беше на място, като водопад. Тъмносиният костюм подхождаше на очите й. Никой не би отрекъл, че мацката изглежда добре. Беше чувал, че става доста непреклонна, реши ли да те притисне, но него не беше тръгнала да притиска. Това бе сигурно.

— Господин Истън, познавате ли обвиняемия Грег Олдрич?

Джими прехапа устни, за да не отговори в своя си стил: „И още как“. Вместо това отвърна тихо, но достатъчно ясно:

— Да, познавам го.

— Кога се срещнахте с господин Олдрич?

— Преди две години и половина, на втори март.

— При какви обстоятелства се срещнахте с господин Олдрич?

— Бях във „Винис на Бродуей“. Това е бар на Западна четирийсет и шеста улица в Манхатън.

— По кое време бяхте там?

— Някъде към шест и половина. Пиех си питието на бара. По едно време мъжът до мен помоли да му подам ядките. Направих го. Но преди това си взех няколко от солените бадеми и той подхвърли, че също ги обича. Така се заприказвахме.

— Представихте ли се един на друг?

— Да, казах, че съм Джими Истън, а той се представи като Грег Олдрич.