Мери Кларк - Сърце назаем

— Господин Олдрич присъства ли в тази съдебна зала?

— Разбира се, мадам. Тоест — да.

— Бихте ли го посочили и описали набързо как е облечен?

Джими посочи към масата на обвиняемия.

— Седи по средата между онези двамата. Облечен е със сив костюм и синя връзка.

— Да се впише в протокола, че господин Истън идентифицира господин Олдрич — отбеляза съдия Стивънс.

Емили поднови разпита:

— Подхванахте ли разговор с Грег Олдрич, господин Истън?

— По-скоро Олдрич ме заговори. Имаше…

— Възразявам! — обади се Мур.

— Приема се! — отсъди съдия Стивънс и добави: — Господин Истън, просто отговорете на поставения въпрос.

Джими се постара да си придаде вид на разкаял се.

— Добре. — Улови погледа на Емили и бързо добави: — Ваша чест.

— Господин Истън, бихте ли описали със свои думи разговора, който проведохте с господин Олдрич?

Това е то, помисли си Емили. Случаят за мен започва и свършва тук.

— Ами, виждате ли — подхвана Джими, — и двамата бяхме изпили по две питиета и очевидно бяхме в лошо настроение. Обикновено не говоря за това, че съм бил в затвора. Смущавам се. Но бях търсил работа цял ден и навсякъде ми отказаха, затова споделих с Олдрич, че е трудно за човек като мен да стане почтен, дори да иска. — Размърда се неловко на стола. — А аз определено искам — увери той присъстващите.

— Как реагира Грег Олдрич на това?

— Отначало никак. Извади мобилния си телефон и набра номер. Отговори жена. Когато го разпозна, тя се ядоса. Така се разкрещя, че дори аз я чувах. Извика: „Грег, остави ме на мира!“ После сигурно затвори, защото той се вбеси. Погледна ме и каза: „Това беше съпругата ми. Иде ми да я убия.“

— Бихте ли повторили последното, господин Истън? — помоли Емили.

— Погледна ме и каза: „Това беше съпругата ми. Иде ми да я убия.“

— Грег Олдрич е казал: „Това беше съпругата ми. Иде ми да я убия“? — повтори Емили бавно, за да го запомнят съдебните заседатели.

— Да.

— И този разговор се е състоял около шест и половина на втори март преди две години и половина?

— Да.

Емили хвърли крадешком поглед към Грег Олдрич. Той клатеше глава, сякаш не вярваше на чутото. По челото му бе избила пот. Мур му шепнеше нещо, явно в опит да го успокои. Няма да стане, помисли си тя. Аз едва започвам.

— Господин Истън, как реагирахте на изказването на господин Олдрич?

— Виждах колко е ядосан. Направо бесен. Лицето му се зачерви и той удари мобилния си телефон в бара. Но мислех, че се шегува, и за да вляза в тона му, казах: „Нямам никакви пари. За двайсет хиляди ще го направя вместо теб“.

— Какво стана после?

— Някакъв мъж току-що беше влязъл в бара, зърна Олдрич и се приближи към него.

— Господин Олдрич запозна ли ви?

— Не. Онзи остана само колкото да каже, че е гледал Натали в „Трамвай Желание“ и била ненадмината. Именно тази дума използва — ненадмината.

— Каква беше реакцията на господин Олдрич?

— С раздразнен тон заяви, че Натали е ненадмината във всяка своя роля, и обърна гръб на мъжа. Онзи само сви рамене и се отправи към ресторанта, където видях, че седна заедно с няколко души на маса.

— Вие разбрахте ли, че той говори за Натали Рейнс?

— Веднага се досетих. Обичам да ходя на кино и съм я гледал във филма, за който я номинираха за „Оскар“. Бях виждал и рекламите за „Трамвай Желание“.

Емили отпи глътка вода.

— Господин Истън, какво ви каза господин Олдрич след тази кратка среща?

— Аз му подхвърлих шеговито: „Ей, съпругата ти е Натали Рейнс. Току-що си вдигнах цената, за да я очистя.“

— Каква беше реакцията му?

— Погледна ме и в продължение на минута нищо не каза. После попита: „А сега каква ти е цената, Джими?“

— Вие какво отвърнахте?

— Продължавах да се шегувам: „Пет хиляди аванс и двайсет хиляди, когато се справя.“

— И господин Олдрич какво каза?

— Каза: „Нека си помисля. Дай ми телефонния си номер.“ Записах му го и станах да си ходя, но първо се отбих в тоалетната. Сигурно е решил, че съм си тръгнал, защото не минаха и пет минути и още си миех ръцете, когато телефонът звънна. Беше Олдрич. Приемал предложението ми и на следващия ден да мина през апартамента му, за да си прибера петте хиляди в брой.

— Господин Олдрич ви е поканил да се отбиете на следващия ден? Това значи на трети март?

— Да, към четири часа. Икономката щяла да си е тръгнала дотогава. Щял да ме чака на ъгъла пред сградата, за да влезем заедно, та да не се налага портиерът да съобщава за пристигането ми. Предупреди ме да нося тъмни очила и шапка. Така и направих, а той ме чакаше на ъгъла. После изчака, докато някакви хора слязоха от такси и влязоха в сградата. Качихме се заедно с тях в асансьора.