Мери Кларк - Сърце назаем

Стана му истински неприятно, когато забеляза облекчение в погледа й. После й разказа за момичето от съседната улица, готово да поеме разходките и храненето на Бес поне до Деня на благодарността, когато започва репетиции за училищната пиеса.

— Зак, много си мил — увери го Емили. — Сега обаче ще се връщам по-рано и няма да ми трябва помощ.

Само дето не добави „никаква“. Зак се досещаше, че Емили никога няма да допусне чужд човек да влиза и излиза от дома й.

— Ето ти номера й за всеки случай. Ето и ключа — подаде го Зак и, избягвайки да я погледне, добави срамежливо: — Гледам „Съдилища“ всяка вечер. Страхотно се справяш. Нямам търпение да видя как ще се държиш с този тип Олдрич, когато застане на свидетелската скамейка. Явно е отвратителен човек.

Емили се усмихна в знак на благодарност и пъхна ключа в джоба си. Много щастлив завършек, мислеше си тя, докато се качваше по стъпалата към предната веранда. Чудех се как да сложа край на създалото се положение, а ето че той го направи вместо мен.

Зак я наблюдаваше с присвити очи как се отдалечава. Както Шарлот го изхвърли от къщата му, така и Емили го изхвърляше от живота си. Не се получи, както се надяваше — да разреши на момичето да й помага с кучето, а после с радост да се възползва отново от неговите услуги. Явно това нямаше да се случи.

Обзе го познатият гняв и той взе решение: „Ти ще си следващата, Емили. Не търпя да ме пренебрегват. Никога не съм го понасял и няма да го допусна.“

С влизането в къщата Емили изпита необяснима тревога и заключи вратата два пъти. Отиде на задната веранда, за да пусне Бес от кошарата, и й хрумна, че няма да е зле да купи резе за вратата.

Защо ме налягат такива лоши предчувствия, озадачи се тя. Вероятно заради процеса.

Толкова много говоря за Натали, че сякаш се сливам с нея.

От началото на процеса Грег Олдрич всеки ден ходеше в кабинета на адвоката си, където около два часа обсъждаха показанията на свидетели на обвинението, разпитвани през деня. След това кола го откарваше вкъщи. Кати, твърдо решена да е до него в съдебната зала, се съгласи да се прибира след края на заседанието около четири часа и да работи с частния учител.

По настояване на баща си тя склони да прекарва поне някои от вечерите с приятелите си от училището в Манхатън, където учеше, преди да отиде в пансиона „Чоут“ в Кънектикът.

Вечерите, когато оставаше вкъщи, двамата гледаха заедно „Съдилища“. След като повторно виждаше най-впечатляващите моменти от процеса и слушаше дискусиите, Кати неизменно се ядосваше и едва не се разплакваше.

— Татко, защо Майкъл никога не се застъпва за теб? — настойчиво питаше тя. — Беше толкова мил, когато ходехме на ски и постоянно повтаряше колко си помогнал за кариерата на Натали. Защо не го каже сега, когато това би ти помогнало?

— Ще види той — бе един от обичайните отговори на Грег. — Никога повече няма да ходим на ски с него.

И размахваше юмрук към телевизора в престорен гняв.

— Татко — засмиваше се Кати, — говоря сериозно.

— И аз — отвръщаше Грег, този път много по-тихо.

Той признаваше, че вечерите, когато Кати излизаше с приятели за няколко часа, му осигуряват така мечтаната почивка. През деня любовта, която се излъчваше от нея, докато седеше зад гърба му в съда, му действаше като завивка за човек с треска. Но понякога просто изпитваше необходимост да е сам.

Една вечер Кати пак излезе на вечеря, след като Грег й обеща да си поръча храна от клуба в сградата. Той си наля двоен скоч с лед и се настани в кабинета с дистанционното на телевизора в ръка. Възнамеряваше да гледа „Съдилища“, но преди това искаше да се порови в паметта си.

На срещата преди няколко часа Ричард и Кол Мур го предупредиха, че на следващия ден показания ще дава Джими Истън. Целият процес зависеше от неговата надеждност като свидетел.

— Грег, решаващото — най-решаващото — му твърдение, ще е, че се е срещнал с теб в апартамента ти — наблегна Ричард. — Отново ще те попитам: бил ли е някога там?

Грег отговори разпалено:

— Никога не съм се срещал с този лъжец в моя апартамент и никога повече не ми задавай този въпрос.

И все пак това не му даваше мира. Защо Истън твърдеше, че е идвал? Възможно ли е да полудява?

Отпи от скоча и се приготви да гледа „Съдилища“, но щом предаването започна, успокоението от глътката малцово уиски изчезна. Седемдесет и пет процента от откликналите на запитването на „Съдилища“ смятаха, че е виновен.