Ридли Пиърсън - Жътварят на сърца

Посетителят беше спирал пред вратата на кучкарника. Следите бяха само от един човек. Тя или той не беше успял да влезе вътре. Когато стигна до тревата встрани от бараката, Тег загуби следите. Прехвърляше в ума си десетки възможности, но те го водеха все до едно и също място, което никак не му харесваше — обратно към следите.

Отключи вратата и бързо влезе вътре. Въздъхна с облекчение, когато видя пленницата си, заключена здраво в клетката. Тя го гледаше с недоумение и не каза нито дума.

От колко време бяха следите? Минути? Часове? Не беше забелязал човек по пътя, но тук имаше десетки пътища. Дали беше пристигнал твърде късно? По друг път ли беше поел натрапникът?

Скочи в джипа и подкара обратно с възможно най-голямата скорост. Следваше отпечатъците от ботушите отстрани на пътя като някоя хрътка. Когато пътят свърши, следите свиха вдясно. Тег също зави натам. Стори му се, че продължават с километри. След известно време разстоянието между стъпките започна да става все по-малко, което показваше, че човекът е престанал да тича. Добре, помисли си Тег, така няма да отиде далеч. Все още се чувстваше изнервен. Някога това състояние беше чуждо за него, но напоследък му ставаше все по-познато. Започна да вдишва дълбоко и да издишва продължително, докато се успокои.

Стигна до двойното кръстовище и чак тогава разбра защо не беше срещнал човека на път към фермата. Той беше вървял по пътищата, водещи на юг, но бе поел по онова разклонение на реката, което лъкатуши на изток към водохранилището. Тук местността беше открита. Тег започна да се безпокои и натисна газта. При водохранилището можеше да има хора. Не искаше човекът да стигне до тях. Мина един много широк завой и видя пешеходеца на стотина метра пред себе си.

Като чу приближаващата кола, той се обърна — беше негър — и замаха енергично с ръце. Тег усети как кръвта пулсира в ушите му. Намали ход и смъкна стъклото на прозореца. Негърът беше млад и красив, очите му изразяваха нетърпение.

— Моля ви — каза младият мъж, — бихте ли ме качили. Трябва ми помощ.

— Помощ? В беда ли сте?

— Моля ви!

— Качвайте се. — Тег освободи ръчката на вратата, докато мислеше какво да прави по-нататък. Когато младежът влезе, Тег почувства прилив на сили. Не можеше да си позволи да бъде малодушен. Не трябваше да се поддава на страха. Каза на спътника си да закопчае колана. Взе положението под свой контрол.

— Къде се намираме? — попита младият човек.

— Да не сте се загубили?

— Май че и това стана. Колата ми е някъде тук.

— Повреди ли се?

— Не. — Младежът се поколеба. После предпазливо попита: — Тук някъде ли живеете?

Тег забави отговора си. Проверява го.

— Не — отвърна той. — Имам малко работа във водохранилището — посочи напред.

— В тази посока ли е?

— Да, в тази.

— Спрете колата.

Тег намали.

— Някакви проблеми ли има?

— Трябва да се върна обратно. — Разтърси глава. — Дявол да го вземе, пак съм се прекарал.

Тег съвсем намали скоростта.

— Мога ли да ви помогна?

— Ако обичате.

— Е, не ми се ще да ви оставям тук. Какъв всъщност е проблемът?

На ръба на истерията Майкъл Уошингтън му разправи за това, как се е загубил, за кучетата, за женския глас, зовящ за помощ. За някаква жена, която била отвлечена от сексуални маниаци.

— Почакайте. — Тег се опита да успокои колкото него, толкова и себе си. Спря джипа встрани от пътя. Това накара младежа да застане нащрек. Реакцията на дребните хорица не беше много предвидима.

— Там има една жена, която се нуждае от помощ!

— Вие видяхте ли я? — Тег се питаше дали сърцето му ще издържи напрежението. Воланът овлажня под ръцете му. Пусна го.

За миг в очите на младия човек се мярна сянка на съмнение. После бързо изчезна, като си припомни на глас:

— Хамбарът беше заключен.

— Хамбарът?

— Прилича повече на малък хангар, на барака. Вътре има кучета.

— Кучкарник ли е?

— Уверявам ви, вътре имаше жена.

Тег му обясни:

— Можем да стигнем до шерифа за половин час или да се обадим по телефона. — Посочи към мобифона. — Няколко мили по-надолу вече имам сигнал. Но трябва да сте напълно наясно с вашата история.

— Какво искате да кажете?

— Как се казвате?

— Майкъл.

— Майкъл, да сте чували някога как котките мяучат нощем? А не сте ли чували какви писъци надава котката, когато се разгони? Не ви ли приличат на плачеща жена? — Спътникът на Тег се озадачи. — Не ме разбирайте погрешно. Не ви казвам какво сте чули. Не съм бил там. Вие трябва да обясните на шерифа какво сте чули. Но споменахте кучета, а това ме накара да си помисля как котките стенат като жени. Стенеща жена или разгонена котка? И дивата котка издава подобни звуци. Какво чухте?