Ридли Пиърсън - Жътварят на сърца

Не го беше грижа дали ще се обиди. Сега повече го безпокоеше полицията и естествено — жътвата. Може би щеше да успее да ускори срока за доставката. Една седмица му се струваше безкрайно дълго време. Трябваше да направи опит да го промени.

— Ако можех да се свържа оттук по клетъчния телефон, щях да говоря веднага с него — каза Тег. — Но тъй като не е възможно, ще изчакаме.

Когато му хрумна следващата мисъл, той се поколеба, защото беше нещо, което можеше да измисли Мейбек, а не той, д-р Тег. Но тя продължи да му се натрапва, не го напущаше. Трябваше им време. Трябваше да се отдалечат от полицията. Имаше начини човек да се увери, че нищожество като Мейбек е разбрало добре това. Той каза:

— Нали си наясно в каква каша си се забъркал? Лично ти. В края на краищата ти осъществяваше контактите с донорите — при това малолетни, не забравяй. Ти ми ги довеждаше. Ти уреди достъпа до данните в компютъра на „Блъдлайнс“. Ти им плащаше. Ти ги връщаше обратно на улицата.

— И двамата участвахме — запротестира Мейбек.

— Не, не е така. Помисли за момент, ако изобщо можеш да мислиш. Помисли какво ти казах току-що и ще видиш, че съм прав! Да, виждам по очите ти, че си разбрал.

— Ти ги режеше, докторе. Това, което вършех, е нищо в сравнение с твоята работа.

Тег искаше да внуши на Мейбек нещо, без да му нарежда направо.

— Ако Кони се превърне в проблем за нас, ще трябва да се погрижим за нея. Тя е единствената пряка връзка между теб и „Блъдлайнс“. Може би ще успея да съкратя срока. Още една седмица и ще си получиш петдесетте хиляди долара — припомни му той. — После можеш да изчезнеш от града.

— Да се погрижа за нея?

— А бе ти толкова ли си тъп?

Мейбек целият пребледня. Още по-добре. Тег искаше да го ядоса. Силният гняв предхождаше насилието. В момента изпитваше същия гняв, но насилието трябваше да извърши Дони Мейбек.

— Предлагаш ми да пречукам Кони? — попита Мейбек, като се правеше, че не разбира.

— Не съм казал нищо подобно. Само ти изтъкнах, че ако полицията продължи да разследва, а ние не можем да я спрем, ще изпаднем в голяма беда. Но можем да им попречим да се доберат до нещо. Работата може да се оправи и ако Кони си вземе две-три седмици отпуск, нали се сещаш?

— Ами какво ще стане, ако тя изтърве нещо? — Сега Мейбек сам започна да се навива.

Тег запази мълчание.

— О, разбирам — каза Мейбек. После се усмихна. Зъбите му наистина бяха кошмарни.

— Да, мисля, че разбра, Доналд — окуражи го Тег. — Най-после започна да схващаш.

Неделя

5 февруари

Майкъл Уошингтън се беше изгубил. През по-голямата част от съботния ден следваше насипа на старата железопътна линия. Преспа близо до едно блато, което не беше обозначено на топографската карта, и сега се луташе в гъста многогодишна гора. Преди малко се покатери на едно високо дърво и оттам забеляза в далечината малко бунгало и стара барака, разположени на оголено пространство. Отново разгледа картата с надеждата, че постройките — някои бяха обозначени с черни квадратчета — могат да го ориентират и да му помогнат да определи къде се намира.

„Проблемът не е в картата, а в теб“ — помисли си той. През по-голямата част от сутринта, докато следваше железопътния насип, мислите му бяха изцяло погълнати от усилията да разреши една засечка в компютърната програма. Работеше като програмист в отдел за информационни програми, които бяха строга фирмена тайна. През уикендите скиташе из околността и проучваше нови територии. Тази част на страната беше много по-различна от Кливлънд. По време на екскурзиите се опитваше да разрешава професионални проблеми и същевременно да се разтоварва от стреса. В понеделник, когато започваше неговият 12-часов работен ден, се чувстваше освежен умствено и физически. Често пъти по време на тези скитания се случваше да се загуби.

Това не беше първото му излизане из този район. С цената на големи усилия и лутания беше проучил немалка част от южното разклонение на река Толт и местностите по посока на водопада Снокуолми. Дори железопътният насип вече му беше познат. По него се вървеше по-лесно и можеше да наблюдава околността. Всеки уикенд разширяваше познанията си за тези места, докато в главата си търсеше разрешение на различни проблеми, свързани с компютърната програма. Беше нещо като суперзвезда в компанията, в която по начало работеха известни специалисти. Нямаше такова мнение за себе си, но знаеше, че за другите беше такъв. Може би защото е от африкански произход. Достатъчно е да си с всичкия си и да изкачиш дори само едно стъпало по стълбата, за да бъдеш забелязан от колегите и началниците си. Ставаш по-скоро изключение, а не правило. Ако пък разрешиш проблемите, от които зависи финансовото благополучие на фирмата, те смятат за гений. Без да се усети, Майкъл се беше озовал в това необичайно и тягостно положение. Сега от него очакваха да решава още по-трудни въпроси.