Ридли Пиърсън - Жътварят на сърца

Но непосредственият му проблем беше да намери пътя до колата си. Според него все още се намираше на две-три мили от мястото, където я беше паркирал. Наоколо нищо не му изглеждаше познато, особено бунгалото и колибата. Не му оставаше друго, освен да пита някого за посоката, или да се опита да стигне до някой черен път, който да го отведе до позната местност. След три-четири часа щеше да се стъмни и не можеше да си позволи да се лута повече.

Въпреки многобройните надписи „Преминаването забранено“, които срещаше по пътя си, Майкъл Уошингтън се движеше към постройките, които беше забелязал. Отнасяше се с уважение към правото на другите да не бъдат обезпокоявани, но като изгубил се човек нямаше друг избор. Въпреки че не беше изпаднал в голяма беда, все пак тези хора би трябвало да се отнесат със съчувствие.

Беше заобиколен от гъста гора и единствените ориентири, че може би е близо до мястото, бяха все по-често срещащите се предупредителни табели. Когато видя и надписа: „Минавате на собствен риск“, започна да се чуди що за хора са тези. Беше чел във вестниците истории за отшелници, расисти и убийци психопати, с които изобилстват горите на Северозапада. Предупрежденията бяха достатъчно красноречиви. Може би щеше да е по-добре да заобиколи, за да избегне това място — да се подчини на надписите. Но Майкъл Уошингтън беше прекалено логичен човек, който не искаше да пропусне възможността да установи къде се намира. Трябваше му само малко указание къде, по дяволите, се беше озовал. Спря за момент пред поредната предупредителна табела. Ситният дъждец отново заръмя и като че ли предреши нещата. Реши да потърси начин да се измъкне оттук, дори това да е последното нещо, което щеше да направи в живота си.

Така и стана.

Помещението беше дълго около десет метра и почти толкова широко. В единия край дъждът се процеждаше през някаква пролука по циментовия под. Сводестият ламаринен покрив й напомняше за самолетен хангар. Дъждовните капки чукаха по него с такава сила, сякаш валеше градушка. Шумът направо я оглушаваше.

Беше се събудила в клетка. Когато се огледа, разбра, че е клетка за кучета. В почти всички останали клетки в помещението имаше кучета. Беше гола и лежеше върху кафяв чувал от зебло. Нямаше представа кое време е, коя е тя, къде се намира и какво се беше случило с нея. Сигурно сънуваше кошмар. Постепенно чувството за реалност започна да прониква в съзнанието й. Спомни си двамата мъже, които дойдоха в дома й, иглата, забита в ръката й. Опита се да седне. Остра, пареща болка прониза корема й. Ръката й беше омотана в тръбичката на система. Припомни си също ослепително ярката светлина и повторното действие на втората доза наркотик. Отново се опита да седне, но болката я прониза още по-силно. Ръката й се отпусна и тя почувства превръзката. Обхвана я паника. Кучета! Клетка! Гола! Зад нея имаше кофа и руло тоалетна хартия, а до стената — автоматична пръскалка. Банката на системата беше закачена за тавана на клетката. Кап, кап, кап: виждаше как системата я захранва капка по капка. Обърна се на една страна, за да разгледа бандажа по-добре. Беше широк няколко сантиметра и по ръбовете му в допир с кожата се процеждаше червенина. Изведнъж й се повдигна, обърна се на другата страна и повърна.

Беше ли се събуждала преди това? Не можеше да си спомни. Беше напълно объркана. Тук нямаше нищо, което да отговаря на представите й за реалност. Сякаш всичко ставаше с някой друг. Отначало наистина си помисли, че сънува кошмар — от онези, в които всичко изглежда напълно реално, най-мъчителните и разтърсващи. Но обстановката безспорно беше реална. Ако се беше събуждала, в паметта й не бяха останали никакви следи. Едва сега, когато кучетата се размърдаха в клетките и болката в корема стана направо непоносима, започна да добива реална представа за нещата. Постепенно идваше на себе си. Покрай всяка стена на бараката имаше по осем кучешки клетки, разделени помежду си от циментова пътека. Единствената врата беше вдясно. Нейната клетка беше между други две, празни. В другия край на бараката, от лявата й страна, една клетка беше натъпкана догоре с пакети кучешка храна. На срещуположната страна на пътеката от тавана висеше газова акумулираща печка, която изпращаше топъл въздух право към нея. Помисли си, че тъкмо заради печката са я поставили в тази клетка.

Преброи дванадесет кучета. Някои от тях бяха с не напълно зараснали рани. При гледката на тези рани почувства, че главата й се замайва. Кучкарник? Бавно, преодолявайки болката, седна, подтиквана от стремежа да се измъкне оттук. На врата й нещо тежеше. Сграбчи го с ръка и се опита да го дръпне, но то беше дебело и тежко. Нашийник! Едва сега си даде сметка, че всички кучета също имаха такива нашийници. Бяха големи и към всеки беше прикрепена черна кутия. Знаеше каква е тази кутия — акумулатор. Стана й ясно какво е предназначението на нашийниците. Отново дръпна своя. Пръстите й напипаха малък катинар. Заключен! Обзе я паника. С мъка пропълзя до телената врата и се вкопчи в нея. В нашийника иззвъня електронно алармено устройство, но тя не осъзна, че това е предупреждение. Обхвана я още по-силна паника и силно разтърси вратата.