Ридли Пиърсън - Жътварят на сърца

Електрическият шок я прониза от врата до пръстите на краката като вряла вода. Никога не беше изпитвала толкова силна болка. Пусна вратата, падна по гръб и изкрещя с всички сили.

Всички кучета скочиха едновременно и се разлаяха с такава сила, че направо я оглушиха. Шарън Шафър притисна ушите си и отново изпищя. От очите й потекоха сълзи. Кучетата продължаваха оглушителния си лай.

„Може би това е адът“, помисли си тя. Може би е умряла и е отишла направо в пъкъла.

Като се оглеждаше внимателно, Майкъл Уошингтън излезе на поляната пред бунгалото и бараката и точно тогава чу сърцераздирателен писък, който го разтърси до дъното на душата. Жена! Веднага след него се чу яростен кучешки лай, но той беше сигурен, че е чул женски писък. Дали не е плод на развинтената му фантазия? Само минути преди това си беше помислил, че точно в такива места живеят разни откачени типове. Припомни си една история от вестниците — как баща и син отвлекли жена, оковали я във вериги и я изнасилвали и подлагали на мъчения, докато полицията не нахлула в бърлогата им. Дали тази ужасна случка не беше го накарала да си въобрази, че чува женски писък? Или пък наистина там, заедно с глутница кучета, е затворена жена?

Затича се напред. След минута стигна единия край на постройката. На единствената й врата висеше огромен катинар. Затворили са я вътре заедно с кучетата? Защо? Той заудря силно с юмрук по вратата и долепи ухо до студения метал.

Вътре имаше толкова много лаещи кучета, че не можеше да каже със сигурност какво точно чува. И все пак му се стори, че жена моли за помощ.

Свали раницата и се затича към бунгалото. Изведнъж спря рязко, когато се сети, че ако това е женски глас, ако в бунгалото има някой, сигурно този някой трябва да я е вкарал там.

Върна се бързо при раницата си, метна я на рамо и хукна към гората. Сниши се сред дърветата и се опита да събере мислите си. По всичко изглеждаше, че в бунгалото няма никой, но следите от автомобилни гуми показваха, че съвсем скоро е имало посетители.

Колко време щеше да му е необходимо за проверката? Остави раницата в гората и се върна при постройката. Обиколи я отвсякъде. Имаше само една врата. Пантите бяха отвътре. За да се разбие този катинар, му беше необходима цяла пръчка динамит. Отново обиколи бараката, като почукваше по стените, за да провери колко са здрави. По едно време му се стори, че отново чува гласа. Беше сигурен, че е така, но кучетата лаеха толкова силно! Ядосан, че не може да направи нищо, обиколи няколко пъти бараката и накрая спря.

Трябваше да потърси помощ. Нямаше друго решение. Изтича до края на черния път, който водеше към фермата, като внимаваше да не се натъкне на някоя приближаваща кола. Беше готов да се скрие веднага в гората, ако забележеше нещо. Нямаше друг избор, освен да следва пътя. Той трябваше да го отведе до цивилизацията и това беше най-бързият начин. Адреналинът ускоряваше пулса му. Чувстваше се странно, като преследван.

След около половин миля тесният път се съедини с друг, обрасъл от двете страни в бурени. Сви по десния не само защото беше сигурен, че градът е в тази посока — слънцето се падаше от дясната му страна и трябваше да тича на юг, но и защото по груби преценки колата му би трябвало да е някъде тук.

Опита се да обмисли всичко по-задълбочено. Ако някой живееше в бунгалото, сега той не беше там. Реши да се скрие, ако види да се приближава връщаща се кола. Но ако го настигнеше кола или камион, които се движат на юг, щеше да им махне да го вземат. Беше горд, че може да мисли логично, да бъде отново уверен в себе си. Това го поуспокои. Продължи да бяга, като поемаше дълбоко въздух.

Стигна до кръстовище, което веднага беше последвано от друго. Тук вече имаше някакъв ориентировъчен знак, но беше оставил картата в раницата. Погледна замъгления ореол на залязващото слънце и продължи на юг.

Елдън Тег отиваше към фермата, за да провери как е пациентката му, когато видя следи от ботуши по пътя. Разстоянията между тях бяха големи, значи някой е бягал много бързо. Сърцето му бясно заби. В края на пътя бяха само бунгалото и кучкарника му. Нямаше нищо друго. А следите бяха съвсем пресни. Сети се за снощното предупреждение на Мейбек. Полицията!

Подкара по-бързо колата и когато стигна имението, спря рязко. Следите от ботушите водеха право към кучкарника!

За миг дъхът му спря — на него, абсолютното олицетворение на спокойствието! Изскочи от колата и тръгна по следите. Важно беше да запази самообладание. В това беше силата му. Успокои се и се огледа.