Ридли Пиърсън - Жътварят на сърца

— А какво ще стане, ако го направи? Какво ще кажеш, ако аз се върна на служба при условие, че ни бъде разрешено да издирим заедно този жътвар? Ще работим като равноправни партньори, аз няма да съм й началник, но ще й помагам. Същевременно тя ще продължи да изпълнява задълженията си на психоаналитик при най-неотложните случаи.

— Това ти го измисли, нали? — каза Шосвиц.

— Познавам те, Фил. Ако се върна в полицията, ще ми дадеш някое убийство и ще ме отстраниш от това разследване.

— Какво разследване? Ти сам каза, че нямате достатъчно доказателства.

— Дай ми хора и разрешение да започна разследване. Ще ми трябват няколко седмици, за да изляза с нещо убедително пред Проктър. Ако не успея, на твое разположение съм, докато ми дойде време за пенсия.

— Една седмица, не повече.

— Този човек краде човешки органи, Фил. Най-малко три деца са вече мъртви. Смъртта им е пряк резултат от неговата работа, а това означава масово умъртвяване на хора. Може и да са повече. Колко са в действителност? Мисля, че работата на отдел „Убийства“ е да изясни точно това. Три седмици.

— Сега ще се пазарим ли?

— Да се пазарим?

— Искам да се върнеш при нас. Не го крия. Но това, според мен, е само част от проблема — каза той и се усмихна — нещо необичайно за него. — Но няма да правя пазарлъци.

Болд го прекъсна:

— Какъв лицемер! Та ти се пазариш всеки божи ден.

Лицето на Шосвиц почервеня, ноздрите му се разшириха.

— Две седмици и нито ден повече. Това ли е новото ти превъплъщение?

— Може и да е — отговори Болд. — Всъщност, да си призная, в момента не се чувствам много нов. Бебетата те карат да се чувстваш по-скоро стар.

— Вие дори нямате официална жалба. Заведена ли е жалба в нашите книги?

— Аз съм този, който се жалва — каза Болд, но не отговори дали е направил това официално.

— Проблемът е, че ти виждаш нещата само от твоя гледна точка — каза Шосвиц с досада.

— Е, сега говориш точно като Лиз.

Това накара лейтенанта да се усмихне и Болд почувства, че е спечелил борбата. Но Шосвиц гледаше зад гърба му. Болд забеляза мигновената промяна в погледа му. Още преди да се обърне, му стана ясно, че това е Дафи. Когато се извърна, я видя да се носи срещу тях като товарен влак — нищо не беше в състояние да я спре. При това красив товарен влак. Добра машина. Тя влезе без да чука и почти извика:

— Приятелката ми е отвлечена. Нуждая се от помощта ви.

Памела Чейз влезе в колата. Реши да се поразходи, защото пак беше започнало да вали, а тя не можеше да изтърпи нито минутка повече в апартамента си. Редките й пътувания до летището на Ванкувър и обратно, които правеше по поръчка на Тег, не можеха да разсеят чувството й за празнота. За нейно най-голямо съжаление живееше сама. Сама с наднорменото си тегло, което я караше да се чувства грозна.

Тежки буреносни облаци, надвиснали ниско, закриваха нощното небе и изливаха още дъжд върху залятия от вода град. Четири години суша, а сега пък това! Тя не знаеше накъде точно се беше отправила, но като куче, водено от обонянието си, следваше инстинкта си, който я караше да бяга далеч от оглушителното барабанене на дъждовните капки по пластмасовия навес на малкия й балкон и от изтърбушения шезлонг. Ако беше останала вкъщи още няколко минути, тежките дъждовни капки направо щяха да я побъркат. Спря пред един червен светофар и се вгледа в лицето си, отразено в предното стъкло. Огледалата не бяха на мода в апартамента й. Опитваше се да си представи, че лицето й е красиво, както я уверяваше Елдън.

Направи се, че не забелязва отпуснатите бузи, кривогледите черни очи, безличната коса и рунтавите вежди. Виждаше се съвсем друга. За миг забрави детството си — досадните забележки на родителите си за килограмите й, това, че я оставяха да учи, когато семейството отиваше на гости, заключените шкафове в кухнята, по-малките порции храна.

Кварталът се промени. Изведнъж зад нея останаха магазините и снекбаровете, големите пластмасови букви и надписа „Марули по 49 цента“. Вместо тях я заобикаляха високи дървета, подрязани храсти и елегантни къщи — позната територия, различна от отстоящия на по-малко от миля квартал, в който премина детството й. Беше светът на парите, на специалистите, разпрострял се по брега на езерото, далеч от шума и изгорелите автомобилни газове.

Семейство Тег имаше три коли. Гаражът им беше за две и неговата винаги стоеше отпред на паркинга. Сега я нямаше и тя разбра, че Тег не си е вкъщи. Често минаваше оттук, когато искаше да убие времето в очакване на часа за работа. Живееше за часовете, когато работеше. От понеделник до петък. За спешните повиквания през нощта. За нещо по-различно от скуката в апартамента.