Ридли Пиърсън - Жътварят на сърца

Топлината, която я обливаше, отпускаше всеки неин мускул. Сякаш правеше любов. Беше много хубаво, направо прекрасно. Очите й горяха, а клепачите се спускаха като тъмносини завеси. „Агнес? Наистина ли беше тя? Всичко друго, но не и това“ — помисли си тя. Усети се, че казва:

— Искам още.

— Шарън? — беше Агнес.

Шарън Шафър се опита да отвори очи, но едва успя да мерне побелялата коса на жената и бледата й кожа. Някой я влачеше.

Последното, което чу, беше гневният шепот на доктора. Звучеше като чупещ се лед, когато попита помощника си:

— Кой, по дяволите, е това?

Завеждащият отдел „Убийства“ лейтенант Фил Шосвиц беше влюбен в бейзбола. Нагаждаше работното си време съобразно мачовете на „Моряците“ и беше капитан на отбора на полицията. Една от любимите му и най-често употребявани шеги бе, че е единственият полицай, който е едновременно и капитан и лейтенант. От последния път, когато Болд беше идвал тук, кабинетът му, натъпкан с папки висящи дела, беше заприличал на нещо средно между съблекалня за играчи на бейзбол и музей. Стените бяха отрупани с автографи, снимки и лавици със спортни трофеи.

Когато Болд затвори вратата зад себе си, един полицай го поздрави радостно с „Добре дошъл“. „Човек не знае колко приятели има, докато не се върне там, от където е отсъствал дълго“ — помисли си той. Не си беше давал сметка колко на място и колко добре ще се почувства, като се върне.

— Благодаря ти, че дойде — каза Шосвиц с характерния си рязък глас. — Знам, че е събота, но е важно.

Беше черноок мъж със слабо, източено лице и очи, които винаги бяха нащрек — също като на закоравелите престъпници, с които често си имаше работа. Беше нервен тип, обличаше се без вкус и се бръснеше надве-натри. Откакто се ожени, можеше да се посвети на децата си само през уикенда, и то ако не беше дежурен. Като детектив беше добър, като лейтенант — блестящ. Някои хора са просто родени за началници и за безкрайни съвещания.

— Какво кроите с Матюс? Първо тя те посещава в „Големия майтап“, а сега ми се обаждат по телефона от… — той погледна в бележника си на бюрото — … „Блъдлайнс“. Една жена на име Дънди пита дали имаме полицай на име Болд. Аз също се питам.

— Какво й каза?

— Не отговори на въпроса ми — припомни му Шосвиц. — Затова ли имаш толкова строг вид?

— Затова.

— Може би ще трябва да присъства и Дафи.

— Може и да не трябва. Тя е полицай, Лу, но не е следовател. Следователят си ти, ама не си полицай, или поне за момента не си действащ полицай.

— Значи сме идеалният екип — каза язвително Болд.

— Тук аз решавам кой с кого ще работи. Може да не разполагам с много резервни играчи, но ще се справя някак. Не искам те да ме учат какво да правя, особено пък такива, които сами са излезли от играта.

— Неточен пас — подразни го Болд.

Това не се понрави на Шосвиц.

— Научи се да използваш неточните пасове, защото понякога те оправят играта.

— Трябваше бързо да разпитам това-онова в „Блъдлайнс“, Фил. Ако не бях казал, че съм полицай…

— Над какво работи Матюс, Лу?

Болд изпита неприятното чувство на човек, който губи почва под краката си, но не може да направи нищо. Беше отстъпил пред Дафи, но не искаше да постъпи по същия начин с Фил Шосвиц. Ако изиграеше погрешно картите си, вероятно щеше да се върне обратно в полицията, но нямаше да участва в разследването на Дафи, дори да й разрешат да продължи да се занимава със случая. С Шосвиц се преговаряше трудно. Болд го запозна с подробностите, като започна с появяването на Синди Чапмън в приюта за бездомни деца и завърши със „съвпадението“, че имената и на четиримата са в „Блъдлайнс“. Въздържа се да спомене за сравняването на използвания инструмент, направено от Дикси, за да има още един коз, ако му потрябва. Накрая завърши с думите:

— Сега разбираш защо се колебаехме, преди да те запознаем със случая. Все още не разполагаме с убедително доказателство. С това, което имам на разположение, няма да мога да издържа и пет минути пред Боб Проктър. — Проктър беше прокурорът на окръг Кинг.

Шосвиц се загледа в тавана и потъна в размисъл. После промърмори нещо за отговорността на Матюс, че е намесила отдела.

Болд бързо го контрира.

— Ти току-що каза, че тя не е следовател, което не е честно спрямо нея, тъй като завърши блестящо академията. — После добави: — Единствената причина да се обърне към мен е, че аз ще бъда обективен.

— Обективен? — попита Шосвиц. — На нея не й трябва обективност. Тя е преуморена. Преодолява някакви психически последици. Онзи инцидент с ножа я извади от релсите. Още не може да се съвземе. Знаеш как става. Когато се опиташ да си го върнеш, отиваш твърде далеч. Онзи случай не й дава спокойствие. Иска да се докаже като детектив, да бъде нещо повече от психолог. Няма търпение да излезе от кабинета и да скочи в оперативната кола. Експериментът й да се справи тогава с помощта на думите и убеждението не успя. Сега иска да опита отново, търси възможност да си докаже, че е преодоляла онази травма. Знам какво си мислиш — добави той, като изпревари въпроса на Болд, — но нещата не са толкова прости. Не мога да я включа в оперативен екип, след като е единственият ни психоаналитик. Такава е специалността й. Затова сме я взели тук на работа, дори да има квалификация и за следовател. Освен това досега не е изразявала сама желание за оперативна работа.